Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

— Изглежда, движението на мюфтията има много последователи в Турция — отбеляза той, когато остави чашката. — Радвам се за напредъка, който ми докладва.

— Мюфтията Батал има мнозина предани последователи — отговори домакинът и погледна към портрета на мъж с черен тюрбан, черна роба и вид на мъдрец, който висеше на стената. — Времето и условията бяха подходящи за разширяване на движението и личното обаяние на мюфтията се засили. Пред нас се открива действителна възможност да променим Турция и нейната роля в света. Обаче, за да се постигне подобна промяна, са нужни значителни средства.

— Аз съм отдаден на тукашната кауза, както и на Мюсюлманското братство в Египет — отговори шейхът.

— Подобно на нашите египетски братя и ние ще се обединим в името на Аллах — отговори домакинът с поклон.

Шейхът се изправи и тръгна към прозореца.

Офисът се намираше в небостъргач, но приличаше и имаше излъчването на джамия. По пода бяха постлани молитвени килимчета, обърнати към покрития с керамични плочки михраб, който сочеше Мека. На срещуположната стена имаше високи лавици за книги, пълни с древни копия на Корана. Единствено големият панорамен прозорец стопляше иначе аскетичното помещение.

Шейхът застана до него и се залюбува на гледката. Офис сградата беше разположена на азиатския бряг на Босфора и предлагаше спираща дъха панорама към стария Истанбул на европейския бряг от другата страна на тесния проток. Шейхът се взря в щръкналите към небето минарета на Сюлеймановата джамия и отбеляза:

— Истанбул заслужава сериозно уважение заради своето минало. Човек не може да постигне величие, ако не се опира на миналото. — Обърна се към домакина си. — Всичките ми братя са образовани на Запад. Носят ушити в Британия костюми и си падат по спортни автомобили. — Каза го с презрение.

— Но нали ти не си като тях?

— Не съм — отговори шейхът замислено. — Аз учих в Ислямския университет в Медина. Още от малък се посветих на Аллах. Няма по-велика цел в живота от това да разпространяваш думите на Пророка. — За известно време потъна в мисли, после продължи: — Заплахите срещу нашия начин на живот не свършват. В Кайро ционистите взривиха Ал Азхар, но няма световно възмущение.

— Ние с мюфтията Батал сме възмутени.

— Аз също. Подобни предизвикателства не бива да се отминават.

— Трябва да подсилим основите на нашата къща, за да устои на всякакви външни сили.

Шейхът кимна.

— Да. Както знаеш, аз съм благословен със значително богатство. Ще продължа да подкрепям суната 6 6 В исляма постъпките и изказванията на Мохамед, спазването на традициите. От там — сунити. — Б.пр. тук. Споделям мъдростта на Истанбул да почитаме нашето минало.

— Чрез него ще възславим Аллах.

Шейхът тръгна към вратата.

— Ще уредя прехвърлянето на средствата в най-скоро време. Моля, предай благопожеланията ми на мюфтията.

— Той ще е радостен и преизпълнен с благодарност. Слава на Аллаха.

Шейхът отговори любезно, след това се присъедини към антуража си, който го чакаше отвън.

Щом арабската група напусна фоайето, домакинът затвори вратата, върна се при писалището и извади ключ от най-горното чекмедже. Отиде при една незабележима врата, отключи и влезе в друг офис, три пъти по-голям. И не само беше по-голям, но и съвсем противоположен по излъчване. Ярко осветеното помещение съвместяваше стилна смесица от съвременно изкуство и класически маслени картини, уникални племенни килими и европейски мебели от деветнайсети век. Осветените от дискретни диодни лампи в тавана стени бяха обточени с вградени високи лавици, претъпкани със скъпи антики и реликви от отоманската, епоха, порцеланови вази, изящни гоблени и обковани със скъпоценности оръжия. Центърът на всичко бе звездата на сбирката в стъклен шкаф: обточена със злато туника върху пластмасов манекен.

Табелката вътре твърдеше, че туниката е носена от Мехмед I, султана, управлявал империята през петнайсети век.

Дребна чернокоса жена седеше на дивана и четеше вестник. На лицето на мъжа се изписа лека досада и той мина покрай нея, без да промълви и дума. Стигна до резбованото писалище пред прозореца, свали кефията и черната роба и остана по спортна риза и памучни панталони.

— Успешна ли беше срещата с шейха? — попита жената, като смъкна малко вестника.

Озден Актан Челик кимна.

— Да. Глупакът от кралското котило се съгласи за второ вливане на парички. Двайсет милиона, за да бъда точен.