Клайв Къслър - Златото на Спарта

— Винаги съм.

Така беше. За властите изглеждаше, че много от враговете на Бондарук просто изчезват от лицето на земята.

— Обади ми се веднага, щом има някакво развитие.

— Разбира се.

Бондарук тъкмо се канеше да затвори, когато се сети да попита още нещо.

— Просто от любопитство, Григорий, къде се намира магазинът на този човек? Близо ли е до мястото, за което предполагахме?

— Съвсем близо. В малко градче на име Принсес Ан.

Сноу Хил, Мериленд

Сам Фарго стоеше в края на стълбите, облегнат на парапета, кръстосал глезени и скръстил ръце пред гърдите. Реми закъсняваше, както винаги. В последния момент тя реши, че черната й рокля „Дона Каран“ е малко претенциозна за ресторанта и се върна да се преоблече. Сам погледна за пореден път часовника си. Не го притесняваше толкова резервацията, колкото празният му стомах, който звучно къркореше още откак се прибраха в квартирата.

Лобито на хотела беше в старомоден, донякъде безвкусен кънтри стил — стените бяха украсени с акварелни пейзажи на местни художници, в камината пращяха дърва, а от скрити тонколони се носеше тиха келтска народна музика.

Сам чу изскърцването на стълбите и вдигна поглед навреме, за да види Реми, която слизаше, облечена с кремави панталони на „Ралф Лорън“, кашмирено поло и керемиден шал на раменете. Кестенявата й коса беше вързана на хлабава опашка, а няколко кичура докосваха нежната й шия.

— Съжалявам, закъсняхме ли? — попита тя, като пое ръката, която той й подаде.

Няколко секунди Сам не можа да откъсне поглед от нея, после се прокашля.

— Като те гледам, ме е страх, че времето е спряло.

— О, я стига!

Начинът, по който стисна ръката му, обаче опроверга думите й и му подсказа, че сладникав или не, комплиментът е оценен по достойнство.

— Ще вървим или с колата? — попита тя.

— Да повървим. Вечерта е страхотна.

— А и рискът да ти лепнат още една глоба — по-малък.

По пътя към града Сам беше натиснал газта на „БМВ“-то под наем малко повече от необходимото за голямо раздразнение на местния полицай, който се опитваше да хапне сандвич до един билборд.

— Това също — съгласи се той.

Във въздуха се усещаше лек пролетен хлад, но не неприятен, а от храстите до тротоара се носеше крякане на жаби. Отидоха в италианското ресторантче с навеса на бели и зелени квадрати, което беше само на две пресечки разстояние. Стигнаха за пет минути. Настаниха се и се съсредоточиха върху листа с вината. Спряха се на френско „Бордо“ от Барсак.

— И колко си сигурен? — попита Реми.

— Имаш предвид онова нещо ли? — заговорнически прошепна Сам.

— Мисля, че можеш да кажеш думата, Сам. Надали на някого му пука.

Той се усмихна.

— Подводницата. Доста съм сигурен. Ще трябва да се спуснем да проверим, разбира се, но не мога да си представя какво друго може да е.

— Но какво прави тук? Толкова нагоре по реката?

— Това е загадка, която ще ни се наложи да разрешим, нали така?

— Ами Пати Канън?

— Тя може да почака няколко дни. Ще идентифицираме подводницата, ще пуснем Селма и останалите да нищят загадката, а ние ще се върнем към нашата социопатична убийца и търговка на роби.

Реми се замисли за кратко, после сви рамене.

— Защо пък не. Животът е кратък.

Селма Уондраш беше главата на тричленния им изследователски екип в Сан Диего. Беше вдовица, изгубила съпруга си, пилот изпитател от военновъздушните сили, в катастрофа преди десет години. Запознали се в Будапеща в началото на деветдесетте: тя — студентка в университета, той — пилот на изтребител в отпуск. Въпреки че живееше в Съединените щати вече петнайсет години, Селма още не се беше отървала от акцента си.

След завършването на „Джорджтаун“ и получаването на американско гражданство, тя работеше в отдела за Специални колекции на Библиотеката на Конгреса, докато Сам и Реми не я отвлякоха. Освен като блестящ изследовател, Селма се беше доказала като превъзходен пътнически агент и гуру на логистиката, като успяваше да организира всичките им пътувания с военна точност и ефективност.

Ако Сам и Реми обичаха научноизследователския аспект на работата си, Селма и екипът й бяха луди по него, живееха заради погребаните факти, заради изплъзващите се нишки, заради нерешимите загадки, в които се препъваха. Колко пъти бяха спасявали работата от провал!

Всъщност „работа“ не беше най-точната дума. За Сам и Реми въпросът не беше в заплатата, а в приключението и удовлетворението от процъфтяването на Фондация „Фарго“. Фондацията, която разпределяше даренията си между каузи за зашита на животни, опазване на околната среда и деца в неравностойно положение или жертви на насилие, беше израснала скокообразно през последното десетилетие, като предишната година дари почти пет милиона долара на различни организации. Солидна част от тях дойдоха лично от Сам и Реми, а останалите — от частни дарения. За добро или лошо, заниманията им привличаха вниманието на медиите, а то на свой ред водеше богати и уважавани дарители.