Клайв Къслър - Златото на Спарта

— Ха! — възкликна Сам, като извади предмета. Докато калта се стичаше от него и капеше обратно във водата, той видя проблясването на ръжда и сребро, после релефни букви…

— Е? — Гласът на Реми беше пълен със скептицизъм. Беше свикнала с понякога преждевременните вълнения на мъжа си.

— Открих, скъпа, забележителен катинар, изработка някъде около 1970-та, заедно с… — Той извади и парчето дърво, на което беше закачен катинарът, — стар дирек от врата.

Сам ги хвърли обратно във водата и се изправи със стон.

Реми се усмихна.

— Храбрият ми иманяр! Е, все е повече от това, което аз намерих досега.

Сам погледна часовника си — прекрасен „Таймекс Експедишън“, който носеше само по време на експедиции.

— Шест часът е. Да приключваме за днес, а?

Реми свали малко кал от лакътя си и се усмихна широко.

— Мислех си, че никога няма да го кажеш.

Двамата събраха раниците си и тръгнаха към скифа, който бяха вързали на петстотин метра за дънера на един кипарис. Сам отвърза лодката и я тласна навътре, нагазил до кръста във вода, докато Реми дърпаше въжето на стартера. Моторът изръмжа и Сам скочи вътре.

Реми завъртя носа към канала и лодката забръмча срещу течението. Най-близкият град, където беше базата им, беше Сноу Хил, на три мили нагоре по река Покомоук. Квартирата, която си избраха, предлагаше учудващо добри вина и крем супа от раци, която предната вечер прати Реми на седмото кулинарно небе.

Возеха се мълчаливо, унесени от тихата песен на мотора и загледани в небето над себе си. Изведнъж Сам се обърна и впери поглед някъде вдясно, после каза:

— Реми, намали!

Тя го послуша.

— Какво има?

Той грабна бинокъла от раницата и го вдигна до очите си. На петдесетина метра в листака на брега се виждаше пролука: още един ръкав след дузината, които вече бяха видели. Входът му беше затрупан от клони след бурята.

— Какво виждаш?

— Нещо… не знам — измърмори той. — Стори ми се, че виждам някакво очертание, което ми изглеждаше неестествено. Можеш ли да ни закараш дотам?

Тя завъртя румпела и насочи скифа към протока.

— Сам, не ти ли се привижда? Пил ли си достатъчно вода днес?

Той кимна, без да сваля очи от протока.

— Повече от достатъчно.

Скифът заби нос в купчина клони. Протокът се оказа по-широк, отколкото изглеждаше: към петнайсетина метра. Сам върза лодката за един от по-големите дънери, после прекрачи през борда и скочи във водата.

— Сам, какви ги вършиш?

— Веднага се връщам. Ти стой тук.

— Ама разбира се!

Преди да каже още нещо, Сам си пое дълбоко въздух, гмурна се под водата и изчезна. Двайсет секунди по-късно Реми чу плискане на вода от другата страна на клонака и Сам, който си поемаше дълбоко въздух.

— Добре ли си?

— Да. След минута се връщам.

Минутите станаха две, после три. Накрая Сам се провикна през шубраците:

— Реми, би ли дошла, моля те?

„О, Боже“, помисли тя, като долови палавия тон на гласа му. Обичаше приключенските импулси на съпруга си, но точно сега си мечтаеше за топъл душ.

— Какво има?

— Трябва да дойдеш!

— Сам, тъкмо поизсъхнах. Не можеш ли…

— Не, ти самата би искала да го видиш. Повярвай ми!

Реми въздъхна и слезе от скифа. След десет секунди беше при Сам. Дърветата от двете страни на протока оформяха почти плътен зелен тунел над водата. Тук-там се процеждаха слънчеви лъчи, които играеха по покритата с водорасли вода.

— Много мило, че дойде — ухили се той и я целуна по бузата.

— Добре, умнико, какво…

Сам почука с кокалчета по безформеното парче дърво, на което се беше подпрял, но вместо глухия звук, който очакваше, тя чу металическо дрънчене.

— Какво е това?

— Не съм сигурен. Част от него. Каква точно, ще разбера, като сляза долу и се вмъкна вътре.

— Част от какво? Къде да се вмъкнеш?

— От тук, ела.

Сам я улови за ръката и заплува странично навътре в протока, докато не стигна до един завой, при който водата се стесняваше до шест метра. Там спря и й посочи близо до брега ствол на кипарис, увит в пълзящи растения.

— Там. Виждаш ли го?

Тя присви очи и наклони глава наляво, после надясно.

— Не. Какво трябва да видя?

— Онзи клон, който се подава от водата… дето завършва като буквата „Т“…

— Да, виждам го.

— Вгледай се по-внимателно. Присвий очи.

Тя присви очите си толкова силно, че най-после това, което беше пред тях, се регистрира в мозъка й.

— Мили Боже, това… Не може да бъде!

Ухилен до уши, Сам кимна.

— Аха. Именно. Това, мила, е перископ на подводница!