Клайв Къслър: Златото на Спарта

Докато той воюваше в Египет, австрийците набързо си присвоиха италианската територия, присъдена на Франция според договора от Кампо Формио 3 3 Мирен договор между Франция и Австрия, подписан през 1797 г. . Но триумфът им ще е краткотраен. Австрийците нито очакваха нападение по това време на годината, нито можеха да си представят, че някоя армия ще посмее да премине през планините през зимата.

С отвесните си скални стени и виещи се клисури тази част на Алпите беше истински кошмар за самотните пътешественици, да не говорим за четирийсетхилядна армия. Още от септември проходът се покриваше с десет метра сняг, а температурите редовно падаха под нулата. На всеки завой над главите на войниците надвисваха преспи, високи на места колкото десетима мъже, заплашвайки да ги погребат заедно с конете. Дори в най-слънчевите дни в прохода се стелеха мъгли чак до следобед. Често без никакво предупреждение извиваха виелици, превръщайки спокойния ден в страховит снежен кошмар, в който не се виждаше и на крачка. Но най-страшни бяха лавините — достигащи половин километър ширина, те ревяха по склоновете, готови да погребат всеки, който е имал лошия късмет да се изпречи на пътя им. Дотук Господ пощади всички, с изключение на двеста души от хората му.

— Докладът на интенданта?

— Ето го, генерале — камериерът извади сноп листа от шинела си и ги подаде на Наполеон, който набързо прегледа цифрите. Истината беше, че бойната готовност на армията минава през стомаха. Дотук мъжете му бяха погълнали 19 817 бутилки вино, един тон сирене, 770 килограма месо.

Някъде отпред се чуха викове:

— Лоран, Лоран!

„Най-сетне!“, измърмори Наполеон на себе си.

От снежната виелица изникнаха дузина ездачи здрави и силни войници, най-добрите, които имаше, също като командира си. Нито един не яздеше приведен, всички стояха изправени с високо вдигнати брадички. Генерал-майор Лоран спря коня си пред Наполеон, отдаде чест и слезе. Наполеон го прегърна, после отстъпи назад и направи знак на Констан, който бързо дотича и подаде бутилка бренди на Лоран. Генералът отпи две глътки и върна бутилката.

— Рапортувай, приятелю — рече Наполеон.

— Минахме петнайсет километра, сир. Няма и следа от вражески сили. С понижаването на височината времето се оправя и снегът намалява. От тук нататък ще е по-лесно.

— Добре… много добре.

— Има и друго — каза Лоран, като хвана Наполеон за лакътя и го отведе няколко крачки встрани. — Открихме нещо, генерале.

— А би ли бил така любезен да ми разкриеш какво е това нещо?

— По-добре сам да видите.

Наполеон се взря в лицето на Лоран, в очите му блестеше едва сдържано нетърпение. Познаваше го от шестнайсетгодишен, когато и двамата служеха като лейтенанти в артилерията. Лоран нямаше склонност да преувеличава или излишно да се вълнува. Каквото и да беше намерил, то беше голямо.

— Далеч ли е?

— Четири часа с кон.

Наполеон погледна небето. Следобедът преваляше. Над върховете се виждаше линия тъмни облаци. Задаваше се буря.

— Много добре — каза той и потупа Лоран по рамото, — тръгваме призори.

Както обикновено Наполеон спа пет часа и стана в шест сутринта, още преди първите слънчеви лъчи. След като закуси, той прочете нощните рапорти от бригадните командири над канче горчив черен чай. Лоран пристигна с отряда си малко преди седем и заедно тръгнаха към долината по пъртината, проправена предишния ден от Лоран и хората му.

След снощната буря беше навалял малко пресен сняг, но свирепите ветрове бяха натрупали нови преспи, които се издигаха като стена от двете страни на Наполеон и войниците му. От ноздрите на конете излизаха кълба пара и с всяка крачка във въздуха се вдигаха облаци сняг. Наполеон отпусна юздите на Стири, уверен, че конят сам ще върви по пътя, и гледаше очарован изваяните от вятъра преспи.

— Малко зловещо, а, генерале?

— Тихо е — продума Наполеон. — Досега не съм чувал такава тишина.

— Красиво е — съгласи се Лоран, — и опасно.

Като бойно поле, помисли Наполеон. С изключение може би само на собственото му легло, на бойното поле той се чувстваше повече у дома, отколкото където и да било другаде. Ревът на снарядите, пукането на мускетите, миризмата на барут във въздуха… обичаше всичко това. И само след няколко дни, щом се измъкнат от тези проклети планини… Той се усмихна на себе си.

Отпред водачът вдигна свит юмрук: знак всички да спрат. Наполеон го наблюдаваше как слиза от коня и нагазва в дълбокия до бедрата сняг с извита назад глава, за да огледа надвисналите преспи. После изчезна зад завоя.