Клайв Къслър - Златото на Спарта

— Някога да съм се забърквал в неприятности?

— Ами сещам се за един случай…

— Без да се погрижа да се измъкнем?

— Не.

— Имаме ли обхват?

Реми извади мобилния телефон и погледна екрана.

— Не.

— По дяволите. А карта носим ли?

Реми бръкна в жабката, намери карта и я отвори. След трийсет секунди каза:

— Сам, тук няма нищо. Нито къщи, нито ферми — нищо мили напред.

— Става все по-интересно.

Пред тях стоповете на „Буика“ светнаха веднъж, после още веднъж, колата зави надясно и се скри зад група дървета. Сам също зави и намали точно навреме, за да види как колата свива наляво по една пътека на стотина метра пред тях. Сам изключи двигателя и свали страничния прозорец. Между дърветата видя как фаровете на „Буика“ също изгасват, после се отвори една врата, след десет секунди още една.

Чу се глас:

— Не, недейте!

Гласът на Фробишър. Явно развълнуван и уплашен.

— Е, това май решава въпроса — каза Сам.

— Да — съгласи се Реми, — какво ще правим?

— Ти ще отидеш с колата до най-близката къща или място, на което имаш обхват, и ще повикаш полицията. Аз ще…

— О, не, Сам, нищо такова няма да правиш!

— Реми, моля те…

— Казах „не“, Сам!

— Реми… — изохка Сам.

— Губим време.

Сам познаваше жена си достатъчно добре, за да знае какво означава този глас и издадената брадичка. Беше вкопала крака в земята и толкова.

— Добре — отстъпи той, — но без глупави рискове, нали?

— Това важи и за теб.

Той се ухили и намигна.

— Не съм ли олицетворение на предпазливостта? — После добави: — Не ми отговаряй.

Без да включва фаровете, Сам насочи „БМВ“-то по пътя, стараейки се да избягва дупките, докато не стигнаха на петдесетина метра от отклонението. Спря и изгаси двигателя.

— Ще ме почакаш ли в колата?

Реми се намръщи.

— Май не се познаваме — рече тя и протегна ръка за здрависване, — аз съм Реми Фарго.

Сам въздъхна.

— Схванах.

Набързо се разбраха за стратегията „ами-ако-в-най-лошия-случай“, после Сам й подаде якето си и двамата се измъкнаха от колата.

Слязоха в дълбоката канавка, скрита от високи треви, която продължаваше чак до пътеката и свършваше с дренажна тръба.

Вървяха приведени и през няколко крачки спираха да се ослушат. Когато стигнаха до пътеката, се изкатериха горе и се запромъкваха между дърветата. След двайсетина метра горичката се разреди и те се озоваха в края на голяма поляна.

Пространството, което се разкри пред тях, беше огромно: може би два акра, осеяни с груби цилиндрични форми, някои с размерите на гаражи, други — на малки автомобили, които лежаха под различни ъгли като части от детски конструктор. Постепенно, когато очите му се приспособиха към тъмнината, Сам разбра какво вижда: морга за парни котли. Защо и как се бяха озовали тук, в средата на мерилендската провинция, оставаше загадка, но фактът си е факт. Съдейки по размерите им, котлите идваха от най-различни места — локомотиви, кораби, заводи. Дъждът беше свалил нападалите отгоре листа и тропаше тихо по стоманата, а ехото отекваше между дърветата.

— Това е последното, което очаквах да видя — прошепна Реми.

— И аз.

Това им подсказа нещо за похитителя на Тед — той или познаваше добре района, или се беше подготвил предварително. И двата варианта не бяха особено успокоителни.

„Буикът“ беше паркиран в средата на откритото пространство, но от Фробишър и шофьора нямаше и следа. Явно се бяха скрили сред лабиринта от котли. Но защо дойдоха тук? Първата мисъл, която мина през ума на Сам, го накара да изтръпне. Не знаеше какво е замислил похитителят, но едно е сигурно: трябва му усамотение. Или място, на което да скрие труп. Или и двете. Сърцето на Сам заби лудо.

— Ако се разделим, ще покрием по-голяма площ — предложи Реми.

— Забрави! Не знаем що за тип е този и на какво е способен.

Сам тъкмо се канеше да тръгне напред, когато му хрумна нещо. „Буик Люсерн“. „Буик“… „Дженерал Моторс“. Той дръпна Реми обратно в прикритието на дърветата и каза:

— Чакай ме тук! Ей сега се връщам!

— Какво…

— Просто стой тук! Няма да се отдалечавам!

Сам се огледа за последно, после като не видя нищо да помръдва, бързо изтича към „Буика“. Стигна до шофьорската врата, приклекна, каза една бърза молитва и натисна дръжката. Вратата се отвори и лампата вътре светна. Той бързо я затвори отново.

По дяволите! Но поне няма звукова сигнализация.

Не му остава друго, освен да рискува.