Клайв Къслър - Златото на Спарта

Отново отвори, мушна се вътре и затвори. Изчака трийсетина секунди, като от време на време поглеждаше над таблото. Никъде нищо не помръдва. Сам огледа вътрешността на колата и почти веднага откри това, което търсеше. На един панел на таблото имаше копче с надпис „Он Стар“. Натисна го. След двайсетина секунди се чу глас.

— Свързахте се с „Он Стар“ 5 5 Район в западните Алпи, разположен на територията на Италия и Швейцария. , Денис на линия. Как мога да ви помогна?

— Да… — изохка Сам. — Катастрофирах… Ранен съм… Имам нужда от помощ.

— Знаете ли къде се намирате?

— Ох… не.

— Изчакайте, сър! — Минаха пет секунди. — Всичко е наред, сър, установих местоположението ви близо до „Блек Роуд“, на запад от Принсес Ан, Мериленд.

— Да, там някъде.

— Съобщих в районната централа на 911. Екипът е на път към вас.

— Колко време? — изстена Сам, съсредоточавайки целия си артистичен талант в това, да звучи като ранен шофьор.

— Шест-седем минути. Аз няма да прекъсвам…

Сам обаче вече слизаше от колата. Затвори вратата, мина отзад и с джобното си ножче проби задната лява гума. После заобиколи и повтори процедурата от другата страна. След това бързо изтича при дърветата и Реми.

— „Он Стар“? — попита усмихнато тя.

Той я целуна по бузата.

— Добре мислим и двамата.

— Колко време ще им трябва?

— Шест-седем минути. Ще бъде добре да сме изчезнали. Не съм в настроение за въпроси и отговори.

— Нито пък аз. Много повече съм в настроение за топло бренди.

— Какво ще кажеш за малко игра на криеница?

— Давай!

Нямаха голяма надежда да открият стъпки в калта, така че се втурнаха през поляната и започнаха да се провират през пътечките и тунелите между котлите. Сам намери две парчета арматура и подаде по-късото на Реми, а другото запази за себе си. Изминаха едва петнайсетина метра, когато през пороя чуха немощен глас:

— Не знам за какво говорите… какво парче?

Това беше Тед.

Отговори му мъжки глас, но Сам и Реми не можаха да доловят думите.

— Това ли? Просто парче от бутилка. Нищо особено.

Сам завъртя глава, опитвайки се да разбере откъде идва звукът. После посочи напред и наляво към свода, образуван от два подпрени котела. Реми кимна. Когато минаха под свода, гласовете станаха по-ясни.

— Искам да знам къде точно го намери! — казваше непознатият мъж. Гласът беше с изразен източноевропейски или руски акцент.

— Казах, че не помня. Някъде по реката.

— Покомоук?

— Да.

— Къде?

— Защо е всичко това? Наистина не разбирам…

Чу се звук от удар с тежък предмет върху човешка плът. Тед изстена и явно падна върху калната и мокра земя.

— Ставай!

— Не мога!

— Казах, ставай!

Сам направи знак на Реми да чака и запълзя напред, плътно опрян до котела, после подаде глава, за да види какво се случва.

Между два котела с размерите на пикапи, беше коленичил Тед Фробишър с вързани зад гърба ръце. Похитителят стоеше на няколко крачки пред него с фенер в лявата ръка и револвер — в дясната. Беше насочил оръжието към гърдите на Тед.

— Кажи ми къде го намери и ще те върна у дома — каза непознатият. — Ще можеш да забравиш цялата тази история.

На това му се вика лъжа, помисли Сам. Който й да беше този, не беше довлякъл Тед чак дотук, за да го върне после жив и здрав и да го завие в леглото му. „Съжалявам за безпокойството, лека нощ“… Независимо дали нападателят ще получи това, което иска, съдбата на Тед е ясна, освен ако двамата с Реми не действат бързо.

Сам помисли няколко секунди и състави план. Щеше му се да намери по-елегантно решение, но не разполагаха нито с време, нито със средства за такова.

Върна се при Реми. Описа й набързо какво видя, после й изложи плана.

— Ти май взимаш най-опасната част — отбеляза Реми.

— Имам абсолютна вяра в мерника ти.

— И в усета ми за време.

— Именно! Ей сега се връщам.

Сам изчезна за половин минута сред дърветата, после се върна и й подаде камък с размер на грейпфрут.

— Ще можеш ли да се изкатериш по това с една ръка? — попита той и кимна към ръждясалата стълба на по-близкия котел.

— Ако чуеш тупване в тъмнината, значи не.

Тя се наведе напред, дръпна го за ризата и бързо го целуна.

— Слушай, Фарго, опитай се да изглеждаш безобиден и, за бога, бъди внимателен. Ако те убият, никога няма да ти го простя.

— И аз няма да си го простя.

Сам стисна арматурата и тръгна, подтичвайки, по пътя, от който беше дошъл. После зави надясно и започна да обикаля в кръг. Спря и погледна часовника си.