Клайв Къслър - Златото на Спарта

От безсъзнанието, в което го прати ударът по главата, го събудиха ярки бели светлини и вой на сирените. Когато отвори очи, видя срещу себе си фарове. Остана неподвижен, убеден, че ей сега към него ще се втурнат хора, но когато никой не се появи, той се обърна по корем и запълзя зад прикритието на котлите към дърветата, където лежеше в момента.

„Не мърдай!“, нареди той сам на себе си. Трябва да лежи тук, невидим, и да изчака да си тръгнат. Колата беше взета под наем с фалшиви шофьорска книжка и кредитна карта, които нямаше да отведат полицията доникъде. Дъждът беше превърнал гробището за котли в тресавище, така че не се виждаха следи от борба, което още повече усилваше любопитството на полицаите. Единственото, с което разполагаха, беше изоставена кола и обаждане до „Он Стар“, което вероятно щяха да припишат на тийнейджърска шега.

Добра засада беше това, помисли си Архипов. Да, унизителна, но професионалистът в него оцени находчивостта и изключителното хладнокръвие. Кракът му пулсираше от болка, но не можеше да го погледне, преди всички да са се махнали. Калта беше поела част от удара, но два от пръстите му вероятно са счупени. Болезнено, но не осакатяващо. И по-лоши неща беше преживявал. В Спецназ счупените кости рядко изобщо стигаха до медицинско лечение. А в Афганистан… муджахидините бяха диваци, които обичаха да убиват отблизо и лично, лице в лице, и нож в нож; белезите живо му го напомняха. Болката беше нещо съвсем просто, което съществува само в ума. Григорий Архипов добре знаеше това.

Но кои бяха тези мистериозни спасители? В никакъв случай не бяха обикновени добри самаряни. Действията им показваха умения, кураж и изобретателност. Мъжът спомена, че са приятели на Фробишър. Явно тези думи се изплъзнаха неволно от устата на мъжа, за щастие на Архипов, който с удоволствие щеше да проучи следата. Това му беше достатъчно. Ще ги намери. Надяваше се само да успее да го направи, преди да се наложи да докладва инцидента на шефа.

Явно имаха близка връзка с антикваря. Защо иначе ще рискуват живота си? Две плюс две прави четири. Щом Фробишър не иска да сътрудничи и да каже къде е намерил парчето, може би другият мъж и жената щяха да се окажат по-сговорчиви.

Ако ли пък не, просто ще си разчисти сметките и ще продължи нататък. Колкото и умело да му бяха устроили засада, беше въпрос на справедливост да намери начин да си го върне.

Река Покомоук

— Каква според теб е вероятността Тед да стои настрани? — попита Реми, като дръпна стартера на извънбордовия двигател.

Сам се качи в скифа и го отблъсна с крак от дока.

— Мисля, че успях да му го внуша, но с него никога не се знае. Този магазин е животът му.

Предишната вечер, след като разпитваха Фробишър още половин час и се успокоиха, че вече знаят цялата история, Сам поръча сгъваемо легло от рецепцията и сложиха Тед да спи, порядъчно замаян от трите чаши бренди.

На следващата сутрин след закуска успяха да го убедят да замине някъде на почивка. Обадиха се тук-там и намериха една къща на брега на остров Фенуик, която беше на приятел на приятел. Надали някой ще успее да го проследи дотам. Дали Тед ще остане там, не можеше да се каже, но освен да го завържат, друго по-добро не им хрумна.

Въпросът за тях беше дали да се замесват в тази история. Отчасти поради характера си, отчасти поради твърдите си либерални убеждения, Тед категорично отхвърли идеята да сигнализират властите. Той нито харесваше, нито намираше полза от правителството и беше сигурен, че полицията просто ще запише показанията им и ще ги забута някъде, с което Сам и Реми не можеха да не се съгласят. И двамата се съмняваха, че похитителят е оставил следа.

Докато размишляваха над въпроса, Сам реши да продължат по първоначалния план и да се опитат да идентифицират миниподводницата в ръкава на реката, а после да се върнат към търсенето на съкровището на Пати Канън.

Реми запали двигателя и насочи скифа по течението. Моторът бръмчеше тихо в хладната утрин.

— Колко различно изглежда всичко на дневна светлина — каза тя, загледана в небето.

— Амин — отвърна Сам.

Дъждът беше спрял малко преди зазоряване и небето сега беше яркосиньо и осеяно с пухкави облачета. По бреговете чуруликаха птички и подскачаха от клон на клон. Реката под рехавата утринна мъгла беше гладка и спокойна, само от време на време се появяваха вълнички, когато някоя риба изскочеше на повърхността да улови невнимателна муха.