Клайв Къслър - Златото на Спарта

— Сам — обади се Реми, — казах ли ти колко много се гордея с теб?

— За какво? Че намерих тези кроасани сутринта?

— Не, глупчо. За снощи. Беше истински герой.

— Да, каза го вече. Благодаря ти. Не забравяй обаче, че имах фантастична помощничка. Нямаше да се справя без теб.

Реми сви рамене и се усмихна.

— Знаеш ли, изглеждаше много секси целият в кал и с това желязо в ръката. Като пещерен човек.

Реми се засмя.

— Съжалявам за пуловера ти, между другото.

Кашмиренто й поло не беше оцеляло след снощното приключение, попило ясно изразената и незаличима миризма на мокра коза.

— Просто пуловер. Може да се замени… за разлика от някои други неща — каза Реми с топла усмивка.

— Аз ли не знам — отвърна Сам.

— Предполагам, че си взел мерки да не се повтори? — попита Хедеон Бондарук.

Архипов стисна телефонната слушалка и кокалчетата му побеляха.

— Да. Трима от най-добрите ми хора вече са тук. Предполагам, че имат около един час преднина.

— Как се казват?

Както и беше предположил Архипов, откриването на спасителите на Фробишър се оказа сравнително лесна задача.

След като заместник-шерифът и шофьорът на пътната помощ си тръгнаха, Архипов полудотича, полудокуцука до най-близката ферма, където намери стар пикап „Шевролет“, паркиран зад обора, с ключовете на таблото. С него се върна в магазина на Фробишър и спря зад гаража, след което влезе и обърна всичко с краката нагоре, но за десет минути намери, каквото му трябваше. В органайзера на Фробишър имаше само няколко десетки имена, половината от които бизнес контакти. От останалите само осем бяха на двойки. Бързата справка в „Гугъл“ му даде нужната информация.

От къщата на Фробишър до гара „Грейхаунд“ в Принсес Ан бяха само пет минути с кола. Остави пикапа в една странична уличка, като изхвърли регистрационните табели в един контейнер за боклук под остатъци от мляно кафе и кофичка с пилешки кости от „KFC“.

Двайсет минути по-късно взе раницата си от гардероба и се регистрира в близкия мотел с друга шофьорска книжка и кредитна карта.

— Сам и Реми Фарго — каза той на Бондарук по телефона. — Те са…

— Знам кои са. Търсачи на съкровища, при това от добрите. По дяволите! Това е лош знак. Не са били случайно там. Явно Фробишър е разбрал какво е намерил и им се е обадил.

— Не съм сигурен. Доста хора съм разпитвал в живота си и познавам кога лъжат. Фробишър казваше истината, сигурен съм в това.

— Може и да си прав, но аз ще приема, че лъже. Приеми, че и Фарго търсят същото като нас, и направи, каквото трябва.

— Добре.

— Кога тръгваш?

— Лодката вече е готова. — Въоръжен с имената и характерните белези на Сам и Реми, той беше проследил кредитните им карти и беше разбрал, че са наели лодка в Сноу Хил. — Скоро ще ги настигна.

Сам старателно беше отбелязал местоположението на протока на картата, за да го намерят по-лесно. Снощният дъжд беше натрупал още клони в устието. Сега приличаше повече на ловно прикритие, стена от преплетени клони и листа, едновременно мъртви и зелени. Реми насочи скифа покрай купчината, после върза въжето за един от по-здравите клони. Оставиха лодката да се носи свободно, докато въжето се опъне, за да се уверят, че държи добре, и Реми слезе на брега. Сам заобиколи с плуване отстрани и й подаде двата брезентови чувала с екипировката им, после пое подадената му ръка и също се качи на брега.

Метнал по един чувал на всяко рамо, Сам тръгна през високите треви и храсти, влизайки на шест-седем метра навътре по брега, докато стигнаха до ръба на протока. Отляво през буйната растителност едва се виждаше купчината от клони и главният канал на реката. Както и предишния ден, ръкавът изглеждаше малко зловещо, като тунел от зеленина, отделен от целия свят.

Според Сам това усещане имаше нещо общо и с обраслия с водорасли перископ, който стърчеше от водата само на няколко крачки пред тях, като че ли някакъв праисторически змей бе подал глава на повърхността.

— Малко е призрачно, не мислиш ли? — прошепна Реми, свила ръце сякаш от студ.

— Доста — съгласи се Сам. Той пусна чувалите и потри ръце в доволно очакване. — Няма страшно, семейство Фарго са тук.

— Обещай ми нещо.

— Само кажи.

— След това отиваме на почивка. Истинска почивка.

— Вие избирате дестинацията, госпожо Фарго.

Първата им работа беше да слязат долу и да определят общото състояние на подводницата, да потърсят всички белези, които биха им помогнали да я идентифицират, и евентуално да намерят вход. Тази последна цел Сам все още не бе споделил с Реми, защото знаеше, че тя ще му забрани да влезе и трябваше да признае, че е права. Но той беше сигурен, че с уменията му на гмуркач и с надежден партньор като Реми може да се справи с всичко.