Клайв Къслър: Изгубената империя

— Е, това беше неочаквано — каза Реми след няколко минути, на повърхността.

— Дума да няма — съгласи се Сам, след като извади мундщука от устата си. Най-големият артефакт, който бяха намирали до момента, беше сребърен съд от торпилиран американски търговски кораб от Втората световна война.

Тя изу плавниците си и ги метна на задната палуба на корабчето, което бяха наели — моторницата „Андреял Жубер-Нивел“, седем метра и половина дълга, с лакирано тиково дърво и ретро илюминатори. Качи се по стълбичката и Сам я последва. Когато свалиха и останалата част от екипировката си и я прибраха в кабината, Реми изрови две шишета с вода от хладилната чанта и подхвърли едното на Сам. Изтегнаха се на шезлонгите.

— Откога е там според теб? — попита Реми.

— Трудно е да се каже. Металът бързо се покрива с патина. Трябва да видим колко е обрасла навсякъде. На пипане вътрешността ми се стори относително непокътната.

— А езикът?

— Не го усетих.

— Май е време да решим.

— Определено.

Не само че танзанийското правителство имаше някои необичайни закони по отношение на ваденето на предмети от дъното, но и остров Чумбе беше официално обявен за коралов парк и голяма част от него бе разделена на „Неприкосновени рифови масиви“ и „Затворен горски резерват“. Преди да предприемат каквото и да било, Сам и Реми трябваше да разберат дали камбаната официално попадаше в някоя от тези защитени зони. Ако с това нямаше проблеми, можеха с чиста съвест да преминат към следващата стъпка: да определят произхода на камбаната, преди да уведомят местните власти за присъствието й. Вървяха по тънко въже. Ако успееха, можеше да се окажат със значима историческа находка, но можеше и да им я отмъкнат или още по-зле, да предявят обвинения срещу тях. По закон можеха да вземат всеки създаден от човешки ръце предмет, който „не изисква специални методи за откопаване“. За дреболии като ромбоидната монета на Реми нямаше проблем, но корабната камбана беше нещо съвсем друго.

Нищо от това не беше новост за семейство Фарго. Заедно и поотделно, лично и професионално бяха търсили съкровища, артефакти и скрити късове от историята през голяма част от съзнателния си живот.

Следвайки стъпките на баща си, Реми беше учила в Бостънския колеж, където беше защитила магистърска степен по антропология и история със специализация върху древните търговски пътища.

Бащата на Сам, починал няколко години по-рано, беше един от водещите инженери в космическите програми на НАСА, а майка му, изключително жизнена жена, караше чартърно корабче за водолази до днес.

Сам беше завършил инженерство в Калифорнийския технологичен институт, като не бе пропуснал междувременно да спечели няколко трофея по лакрос и футбол.

През последните му месеци в института с него се свърза човек, който по-късно се оказа от Агенцията за изследователски проекти, свързани с отбраната (АИПСО). Примамливата възможност да се отдаде на чисто инженерство, съчетано със служба за страната, улесни избора на Сам.

След седем години в Агенцията, Сам се върна в Калифорния. Две седмици по-късно срещна Реми в „Лайтхаус“, джаз клуб на Хермоза Бийч. Сам беше влязъл в клуба за една студена бира, а Реми тъкмо празнуваше успешната си експедиция, в която бе проучила слухове за потънал испански кораб близо до залива Абалон.

Макар да не бяха склонни да нарекат първата си среща „любов от пръв поглед“, и двамата бяха съгласни, че нещата са били „доста ясни още след първия час“. Шест месеца по-късно се ожениха на същото място, с малка церемония в „Лайтхаус“.

Насърчен от Реми, Сам се гмурна с главата надолу в свой собствен бизнес и след година направи удар с изобретяването на аргоновия лазерен скенер, който можеше от разстояние да открива и идентифицира метални смеси и сплави от злато и сребро до платина и паладий. Търсачи на съкровища, университети, големи компании и минни предприемачи се надпреварваха да лицензират творението на Сам и след две години „Фарго Груп“ вече отбелязваше годишни приходи от три милиона долара. След четири започнаха да ги търсят корпорациите с дълбоките джобове. Сам и Реми приеха най-високата оферта, продадоха компанията за достатъчно пари, за да се осигурят до края на живота си, и се отдадоха на истинската си страст: търсенето на съкровища.

За Сам и Реми въпросът не беше в парите, а в приключението и удовлетворението да гледат как процъфтява фондация „Фарго“. Фондацията, която разпределяше даренията си между каузи за деца в неравностойно положение или жертви на насилие, защита на животните и опазване на околната среда, се развиваше скокообразно през последното десетилетие, дарявайки почти двадесет милиона долара на различни организации в последната една година. Солидна част от тях идваха лично от Сам и Реми, а останалите — от частни дарения. За добро или лошо, заниманията им привличаха вниманието на медиите, а то на свой ред водеше богати и уважавани дарители.