Клайв Къслър - Изгубената империя

Интеркомът го изтръгна от самовглъбението. Той изключи халогеновата лампа и се върна на бюрото си.

— Да?

— Той е тук, господин президент.

— Поканете го да влезе — каза Гарса, обърна се и седна зад бюрото.

След секунда двойните врати се отвориха и вътре влезе Ицли Ривера. Висок над метър и осемдесет, но тежащ под седемдесет килограма, отдалеч Ривера изглеждаше невзрачен — крайно мършав, с тясно ъгловато лице и орлов нос, но когато се приближи, Гарса си припомни колко измамна е външността му. Това личеше и по коравия поглед в очите, изпъкналата брадичка, уверената му, целенасочена походка и дори в изпънатите мускули и сухожилия на голите му от лакътя надолу ръце. И без да го познава, прозорливият наблюдател би забелязал, че Ицли Ривера е човек, познал трудности. Гарса, разбира се, знаеше това.

Основният му помощник действително бе причинил доста трудности на мнозина клетници, засега повечето от тях — политически противници, които не споделяха вижданията на Гарса за Мексико. За щастие, човек по-лесно можеше да намери девственица в бардак, отколкото некорумпиран член на Сената или на Камарата на депутатите, а Ривера умееше да открива слабите места на хората и да забива ножа право там. Самият той искрено вярваше в идеите на Гарса и се беше отрекъл от испанското си име, Хектор, кръщавайки се Ицли, което на нахуатъл означаваше „обсидиан“. Подхожда му, помисли си Гарса.

Бивш майор в Групо Аеромовил де Фуерсас Еспесиалес, ГАФЕ — иначе казано, Военновъздушното подразделение на Специалните сили, и бивш секретар на Втора разузнавателна секция на Националната защита, Ривера беше напуснал армията, за да стане личен телохранител на Гарса. Президентът обаче бързо бе съзрял потенциала му и го беше назначил за директор на собственото си частно разузнаване и спецоперации.

— Добро утро, господин президент — сковано поздрави Ривера.

— Добро утро. Седни, седни. Нещо за пиене? — Ривера поклати глава и Гарса продължи. — На какво дължа това посещение?

Ривера взе дистанционното от бюрото, насочи го към петдесетинчовия течнокристален телевизор на стената и го включи. Гарса седна. След няколко секунди тишина, на екрана се появиха мъж и жена на по трийсетина години, седнали, с океана зад себе си. Репортер извън кадър им задаваше въпроси. Макар Гарса да владееше добре английски, техниците на Ривера бяха добавили субтитри на испански.

Интервюто беше кратко, не повече от три минути. Когато свърши, Гарса се обърна към Ривера:

— Пускаш ми това, защото…?

— Това са Сам и Реми Фарго.

— Трябва ли тези имена да ми говорят нещо?

— Спомняте ли си миналогодишната история за Изгубената изба на Наполеон… изгубените спартанци?

Гарса кимна:

— Да, да…

— Семейство Фарго стояха зад нея. Бива ги в тази работа.

Това вече привлече вниманието на Гарса. Той се наведе напред.

— Къде е направен този запис?

— В Занзибар. От кореспондент на Би Би Си. Разбира се, може да е съвпадение.

Гарса махна с ръка.

— Не вярвам в случайните съвпадения. Ти също, приятелю, иначе нямаше да ми го покажеш.

За първи път, откак бе влязъл, Ривера издаде нещо като емоция — тънка усмивка, макар очите му да останаха безстрастни.

— Прав сте.

— Как попадна на записа?

— След… разкритието… накарах техническия си екип да създаде специална програма, която да следи Интернет за ключови думи. В случая това са „Занзибар“, „Танзания“, „Чумбе“, „потънал кораб“, „съкровище“. Последните две явно са специалността на семейство Фарго. В интервюто твърдят, че са там просто на почивка, но…

— Толкова скоро след случая с онази британка…

— Силви Радфорд.

Да, Радфорд, мислеше си Гарса. Добре че тази идиотка нямаше представа какво е намерила и беше решила, че е някаква дрънкулка. Разнасяше я из цял Занзибар и питаше хората какво може да е това. Жалко, че се наложи да я убият, но Ривера беше подходил с обичайната си предпазливост — заключението на полицията беше грабеж.

Това, което мис Радфорд всъщност беше намерила, бе съвсем тънка нишка, нужен й бе внимателен и експертен поглед, за да не се скъса. Но семейство Фарго… Те като че ли знаеха всичко за разследването на случайни нишки. Умееха да разкриват нещо от нищо.

— Възможно ли е да е казала на някого какво е намерила? Подозирам, че Фарго имат собствена разузнавателна мрежа. Дали са надушили нещо? — попита Гарса, присвил очи срещу Ривера. — Кажи ми, Ицли, пропуснал ли си нещо?