Клайв Къслър - Изгубената империя

Джотун бързо премисли възможностите си. Фанси го излъга за Милуол, значи го е излъгал и за кораба — щеше да отпътува не нагоре, а надолу по реката. Не можеше да го позволи. Въпросът сега бе кое е по-умно: да избяга ли от мъжете, които го дебнеха, или да се бие? Избягаше ли, щяха да го погнат, а най-малко му трябваше шумотевица толкова близо до доковете. Екипажът сигурно вече беше нащрек, а трябваше да ги спипа спокойни и неподготвени.

Джотун се обърна към алеята.

Бяха трима: един малко по-нисък от него и двама много по-дребни, но всички — широкоплещести и безврати. Улични бабаити, главорези. На малко по-добра светлина със сигурност щеше да види беззъби усти, белези и зли очички.

— Добро утро, господа. С какво да ви бъда полезен?

— Не го прави по-трудно, отколкото трябва — рече по-едрият.

— Ножове, пестници или и двете? — попита Джотун.

— К’во?

— Все едно. Вие избирате, така или иначе. Хайде, да започваме.

Извади ръце от джобовете.

Едрият му се нахвърли. Джотун го видя да замахва с нож от хълбока — добре премерен удар, с който да разкъса феморалната артерия или да го намушка ниско в корема. Джотун беше само с пет сантиметра по-висок, ала с ръце достигаше с поне десет сантиметра по-далеч и използва преимуществото си, като започна ъперкът. В последния момент пусна палката, завързана за китката му, да се изстреля напред. Обвитата в кожа оловна глава уцели онзи право в брадичката. Главата му се отметна назад, той залитна към партньорите си и падна тежко на земята. Ножът издрънча на паветата. Джотун направи широка крачка напред, вдигна високо коляно и стовари пета върху глезена на нападателя си, натрошавайки костта. Мъжът закрещя.

Другите двама се поколебаха, но само за миг. Често в такива ситуации, когато водачът е повален, глутницата се разпръсква, но тези тук бяха свикнали с уличния бой.

Този отдясно заобиколи падналия си другар, свали рамо и се завтече напред като бик. Това, естествено, беше уловка. В едната си ръка бе скрил нож; хванеше ли го Джотун, щеше да замахне с острието. Джотун бързо отстъпи назад с левия си крак, сви го и скочи, като изпъна десния.

Уцели мъжа точно в лицето — влажно изхрущяха кости. Онзи падна на колене, поолюля се и заби лице в паважа.

Последният пак се разколеба и Джотун видя каквото чакаше: беше настъпил повратният момент, когато човек разбира, че ще умре, ако не вземе вярното решение.

— Тези двамата са живи — рече Джотун, — но ако не се обърнеш и не изчезнеш на мига, теб ще те убия.

Вдигнал ножа пред себе си, мъжът не помръдна.

— Стига бе, синко, плащат ли ти достатъчно за това?

Мъжът свали ножа. Преглътна с усилие, тръсна глава веднъж, обърна се и избяга.

Джотун — също. Бясно затърча по улицата, право към „Док Роуд“, после през ред жив плет и прекоси „Сейнт Андрюс“. Намери пряк път до два склада. Мина между тях, прескочи оградата, падна нескопосано, но се претърколи, стана и продължи, докато затропа по дърво. Доковете. Огледа се наляво, после надясно — само мъгла.

Накъде?

Обърна се, видя номера на сградата над главата си, после се завъртя на пети и изтича петдесетина метра на юг. Вдясно се плискаше вода. Сви натам. Изпречи му се тъмен силует. Помъчи се да спре, ала се блъсна в купчина сандъци, залитна настрани, но си върна равновесието. Скочи върху най-ниския сандък, подскочи към по-горния. Шест метра по-долу едва се виждаше водата. Погледна нагоре по реката, после надолу.

На двадесетина метра, зад един двукрил прозорец мъждукаше жълта светлина, а над нея, зад перилата на палубата — кабината на щурвала.

— По дяволите! — изруга той. — Да го вземат всички дяволи!

Корабът бавно се сля с мъглата и накрая изчезна.

Остров Чумбе, Занзибар, Танзания

Акулите се стрелкаха в периферното зрение на Сам и Реми Фарго, източени сиви силуети, от които двамата зърваха само перки с формата на ножове и махнали за миг опашки, преди да се скрият зад вихрушката пясък по дъното. Както обикновено, Реми не можеше да подмине възможността да снима и както обикновено накара Сам да застане отпред за мащаб, докато фокусира високоскоростния си подводен апарат върху лакомите хищници. Сам от своя страна се притесняваше не толкова от акулите, колкото от бездната зад гърба си, където пясъчното дъно стръмно се спускаше на петдесет метра в тъмните дълбини на Занзибарския канал.

Реми дръпна фотоапарата от лицето си, присви усмихнато очи зад маската и вдигна палец. Сам признателно заплува към нея. Заедно коленичиха в пясъка и загледаха представлението. Беше юли месец, а близо до танзанийския бряг това означаваше мусон — знак, че от югоизток се спуска Източноафриканското крайбрежно течение, докато стигне до южния нос на Занзибар, където се раздвояваше към сушата и към открито море. Това създаваше „хранителен канал“ за акулите в трийсеткилометровия канал между Занзибар и континента, тъй като малките рибки биваха изтласквани на север. Неустоим подвижен бюфет, както го наричаше Реми.