Клайв Къслър - Кралството

След миг колебание двамата Кинг се врътнаха и се качиха в мерцедеса. Колата бавно се плъзна покрай Сам и Реми и през сваления прозорец два ледени погледа пронизаха семейство Фарго.

— Ако можеха, щяха да ни убият с поглед — каза Реми.

Сам кимна.

— Мисля, че току-що видяхме истинските лица на близнаците Кинг.

Клисура Чобар, Непал

Сам и Реми тръгнаха към клисурата малко преди четири часа на следващата сутрин, като се надяваха да стигнат до моста преди изгрев. Нямаха представа колко стриктно се пази недостъпността на чобарските пещери и дали изобщо някой я пази, но не искаха да рискуват.

В пет спряха в парка „Манджусри“ и паркираха под едно дърво, което не се виждаше от главния път. Сам изключи фарове. Поседяха мълчаливо около две минути без да мърдат, като слушаха прищракването на изстиващия двигател. Слязоха, отвориха багажника и взеха екипировката си.

— Наистина ли мислеше, че ще ни проследят? — попита Реми, докато слагаше раницата на гърба си.

— Вече не знам какво да мисля. Имам усещането, че са лоши до мозъка на костите си и знам без никакво съмнение, че Кинг не им е възложил да ни помагат. Казал им е да ни наблюдават.

— Съгласна съм. Да се надяваме, че задушевното ти признание пред тях ще ги укроти.

— Не се надявай — рече Сам и затръшна капака на багажника.

През мъжделивата светлина на изгрева двамата поеха през клисурата. Благодарение на картата откриха пътеката на двайсетина метра на изток от моста, зад една бамбукова горичка. Сам пое напред срещу течението на реката.

Първите четиристотин метра бяха лесни. Пътеката беше широка около метър и бе застлана с чакъл. Но скоро нещата се промениха. Наклонът се увеличи, а пътеката се стесни и залъкатуши. Дърветата се сгъстиха и клоните им се сключиха над главите им. Вдясно под тях реката бълбукаше тихо.

Стигнаха до разклонение. Вляво пътеката свиваше на изток, далеч от реката, а вдясно — продължаваше покрай нея. Спряха за да проверят отново картата и компаса на айфона на Сам, и поеха надясно. След около пет минути стигнаха до четирийсет и петградусов наклон, в който се виждаха грубо издълбани стъпала. Изкачиха ги и се озоваха пред доста несигурен висящ мост. Увивните растения така бяха скрили подпорите и жиците, че мостът изглеждаше почти като създаден от природата.

— Имам натрапчивото усещане, че гледаме в заешката дупка — промълви Реми.

— Хайде, де! — каза Сам. — Любопитно е!

— От твоята уста тази дума звучи като „опасно“.

— Направо ме съкруши!

— Виждаш ли докъде стига?

— Не. Но се придържай към скалата. Ако мостът падне, растенията вероятно ще ни издържат.

— „Вероятно“ — още една от прекрасните ти думи.

Сам пристъпи напред и бавно премести тежестта си върху първата дъска. Дървото леко проскърца, но удържа. Той направи още една внимателна стъпка, и още една, и още една — вече бе на три метра от Реми.

— До тук добре — каза той през рамо.

— Идвам и аз.

Мостът се оказа дълъг едва трийсетина метра. От другата страна пътеката продължаваше, първо надолу по склона, а след това нагоре. Дърветата пред тях започнаха да се разреждат.

— Втори рунд! — обърна се Сам към Реми.

— Какво? — попита тя и се закова на място зад него. — О, не!

Пред очите им се показа втори висящ мост.

— Струва ми се, че този няма да е последния — каза Реми.

Беше права. След като прекосиха втория мост повървяха малко по една тясна пътека и последва трети. През следващите четирийсет и пет минути пътеките и мостовете се редуваха с безотказна точност.

По едно време Сам каза да спрат и отново провери картата и компаса.

— Близо сме — промълви. — Входът на пещерата трябва да е някъде под нас.

Разделиха се, за да намерят по-бързо път надолу. Реми беше тази, която го откри. Откъм реката висеше прогнила метална стълба, прикрепена за ствола на едно дърво. Сам легна по корем и се примъкна напред през гъсталака. След малко се върна.

— Има една скална издатина — каза той. — Стълбата свършва на около два метра над нея. Ще трябва да скочим.

— Естествено! — отвърна с нервна усмивка Реми.

— Аз ще съм пръв.

Реми се наведе и целуна мъжа си.

— Були Кинг не може да ти стъпи на малкия пръст!

Сам се усмихна. Свали раницата и я подаде на Реми, след това направи няколко патешки крачки през храстите. Обви ръце около ствола и бавно заслиза, като опипваше с крака, за да намери най-горното стъпало на стълбата.

— Стигнах! — провикна се той към Реми. — Тръгвам надолу!