Клайв Къслър - Кралството

— Изглежда метално — каза Сам. — Хайде, стъпвай.

Сам приклекна и Реми се качи на раменете му. Той бавно се изправи, като позволи на Реми да се залови на стената. След няколко секунди тя каза:

— Железопътен клин.

— Я пак?

Реми повтори и добави:

— Забит е в скалата. Чакай… мисля, че мога… Ето! Здраво е хванат, но го поизвадих. Сам, има още един. На половин метър над този. И трети. Ще се изправя. Готов?

— Давай!

Реми се изправи в цял ръст.

— Цяла колонка са. Продължават на шест метра оттук, до нещо като издатина.

Сам се замисли за миг.

— Можеш ли да извадиш донякъде и втория?

— Чакай… Готово, извадих го.

— Добре, сега слез — каза Сам.

Реми скочи на земята.

— Сещам се само за една причина да са толкова високо — каза тя.

— За да не ги забележи никой.

Реми кимна.

— Изглеждат доста стари.

— От около 73-а? — запита се на глас Сам, споменавайки годината, в която беше изчезнал Люис Кинг.

— Може би.

— Ако не греша сериозно, май Були или друг призрачен изследовател на пещери си е построил стълба. Ала накъде?

Докато гласът на Сам затихваше, лъчите на челниците им обхождаха стената.

— Има само един начин да разберем — отвърна Реми.

Клисура Чобар, Непал

Ако ги ползваше като стълба, вертикално подредените клинове биха направили изкачването на Сам трудно — ако въобще успееше да стигне до първия. За да го направи, той разви въжето, което носеше, завърза подвижен възел в единия му край и прекара две минути, опитвайки да окачи ласото на втория. Когато успя, използва едно късо парашутно въже, за да направи подобен на стреме възел и да се изкачи по стената.

Поставил един крак на най-ниския железопътен клин и лявата си ръка около втория, той развърза подвижния възел и го закрепи към колана си. Посегна нагоре, извади отчасти третия клин и продължи напред. След пет минути стигна до върха.

— Не че бих опитал — обади се Сам отгоре, — но има достатъчно места за захващане, за да се качи човек и без клинове.

— Значи ги е сложил някой умел катерач.

— И силен.

— Какво виждаш? — попита Реми.

Сам проточи врат, докато лъчът от челника му попадна на издатината.

— Място за провиране. Не по-широко от раменете ми. Чакай, ще ти хвърля въже.

Той се върна на втория клин и го замени с катераческа котва с пружинен механизъм. Прикрепи карабинер, а след това въжето и хвърли другия му край на Реми.

— Хванах го — каза тя.

— Чакай тук. Ще разгледам. Няма смисъл и двамата да висим, ако се окаже задънена улица.

— Ще чакам две минути и тръгвам след теб.

— Или пък ако чуеш крясък и нещо падне на земята — което се случи първо.

— Не разрешавам крясъци и падане — предупреди го Реми.

— Не се тревожи, идвам веднага.

Сам се премести върху най-горния клин и се подпря с ръце на скалната издатина. Пое си дъх, сви колене и се оттласна върху издатината. Пролази петдесетина сантиметра, така че краката му да не висят във въздуха.

Лампата от челника на Сам разсейваше мрака само на три-четири метра напред. Оттатък цареше тъмнина. Облиза показалец и го вдигна. Въздухът беше напълно неподвижен — това не беше добър знак. Да влезеш в пещера обикновено е лесно, но да излезеш — доста по-трудно, поради което всеки опитен пещерняк търсеше и допълнителни изходи. Това важеше с особена сила за некартографирани пещерни комплекси като този.

Сам включи хронометъра на часовника си. Реми му беше дала две минути и, познавайки жена си, беше сигурен, че на първата секунда след двете минути тя щеше вече да се катери по въжето.

Сам запълзя напред. Екипировката му дрънчеше и стържеше по скалата, изключително шумно в тясното пространство.

„Тонове“, мисълта се появи в главата му неканена. Над него в момента бяха надвиснали тонове скала. Той изтика мисълта от главата си и продължи, този път по-бавно, а животинската част от мозъка му му казваше: „стъпвай леко, за да не се срине светът отгоре ти“.

Сам подмина колчето, отбелязващо седмия метър, и спря да провери хронометъра. Беше минала минута. Продължи да пълзи. Тунелът свиваше вляво, след това вдясно, след това пое нагоре, първо леко, след това по-стръмно, докато накрая имаше чувството, че се катери по комин. Вече беше изминал около десетина метра. Пак провери часовника. Оставаше половин минута. Премина през една бабуна на пода и се озова в по-широко и равно помещение. Отпред имаше отвор, почти два пъти по-широк от мястото, откъдето бе влязъл.