Крис Картър: Хамелеонът се завръща

— Какво, по дяволите, търси тук капитанът? Той никога не ходи на местопрестъпления. Да не би да познава жертвата?

— Нямам представа, но едва ли. Тя не е в състояние, в което някой може да я познае.

Изказването на Карлос накара Робърт да присвие очи.

— Значи е жена?

— О, да, това поне е сигурно.

— Добре ли си, новобранец? Изглеждаш разстроен.

— Нищо ми няма — увери го младежът.

— На два пъти повръща — отбеляза Питър, като се подсмихна подигравателно.

Робърт погледна за момент партньора си. Знаеше, че това е първата сцена на убийство, на която присъстваше.

— Кой е открил трупа? Кой е подал сигнала?

— Анонимно обаждане до 911 — отвърна Карл ос.

— О, чудесно, едно от ония…

— Дръж — каза Карлос, като му подаде фенерчето си.

— Вземи си и плик за повръщане — пошегува се Питър.

Робърт не обърна внимание на коментара му и огледа за няколко секунди къщата отвън. Нямаше главен вход. Повечето дъски от предната стена липсваха, а между останалите бе избуяла трева. Антрето приличаше на поляна. От олющената боя по дограмата личеше, че къщата е била бяла. Очевидно отдавна беше необитаема и това разтревожи Робърт. Когато човек убива за първи път, не си дава толкова труд да намери уединено място за престъплението си.

От лявата страна на постройката стояха трима полицаи и обсъждаха снощния мач, всеки държеше чаша кафе.

— Откъде мога да си взема и аз? — попита Робърт, като посочи чашите.

— Аз ще ти взема — каза Карлос. — Капитанът е в последната стая вляво. Ще дойда там.

— Бачкате ли, пичове? — извика Робърт на трите ченгета, които го изгледаха незаинтересувано, преди да продължат разговора си.

В къщата миришеше странно, смесица от гнила дървесина и помия. В първата стая нямаше нищо. Робърт включи фенерчето и излезе през вратата на другия край в дълъг, тесен коридор, водещ към още четири помещения. Пред последната стая вляво стоеше млад полицай. Докато вървеше по коридора, Робърт хвърли бърз поглед във всяко от помещенията, покрай които минаваше — само паяжини и стари боклуци. Скърцащите дъски на пода внушаваха още по-зловещо чувство. Когато наближи последната врата и полицая на пост, Робърт почувства неприятен хлад. Хлад, който съпътства всяко място на убийство. Студеният полъх на смъртта.

Извади значката си и я показа на полицая.

— Влизайте, детективе!

На маса до самата врата Робърт намери стандартните син гащеризон, найлонови калцуни и шапка. До тях — кутия с гумени ръкавици. Той се подготви и отвори вратата към поредния кошмар.

Шокиращата гледка, която го посрещна в стаята, спря дъха му.

— Боже Господи — успя да прошепне.

Робърт стоеше до вратата на голямата стая, осветена от местещите се лъчи на две фенерчета — на капитан Болтър и на доктор Уинстън. Изненадващо, помещението беше в много по-добро състояние от останалата част на къщата. При вида на това, което се намираше вътре, стомахът му се сви.

Точно пред вратата на спалнята и на около метър от задната стена от два успоредни дървени стълба висеше женско тяло. Ръцете бяха разпънати максимално, коленете, свити и опрени в пода. Въжето, с което бяха завързани китките, се беше впило дълбоко в плътта, по ръцете се виждаха тъмни ивици от засъхнала кръв. Робърт се втренчи в лицето на жертвата. Мозъкът му отказваше да осмисли какво вижда.

— Мили Боже!

Около тялото се въртеше рояк мухи, издаващи непрекъснато жужене, но никоя не кацаше върху лицето. Одрано лице. Безформена маса от мускулна тъкан.

— Хънтър! Най-после се появи.

Капитан Болтър стоеше в другия край на помещението до доктор Уинстън, главния съдебен патоанатом.

Робърт остана втренчен в трупа на жената още няколко секунди, преди да насочи вниманието си към капитана.

— Одрали са я! — възкликна, все още не вярвайки на очите си.

— Жива… одрали са я жива — спокойно уточни Уинстън. — Умряла е няколко часа, след като кожата е била смъкната от лицето й.

— Не може да бъде!

Робърт се вгледа в обезобразената жена. Без кожата очите й бяха изцъклени и сякаш го гледаха втренчено. Устата й бе отворена. Нямаше зъби.

Изглеждаше на не повече от двайсет и пет. Краката, коремът и ръцете й бяха стегнати, очевидно беше поддържала тялото си. Имаше златисторуса коса, дълга и права, спускаща се до средата на гърба й. Робърт беше сигурен, че е била красавица.

— Има и още нещо — каза лекарят. — Погледни зад вратата.

Робърт влезе, затвори вратата и я погледна объркано.