Крис Картър: Хамелеонът се завръща

— Абе тая да не е курва? Да не би, като съм бил пиян, да ме е подмамила да дойда с нея? Да не би да трябва да й платя и да не си спомням?

Бързо провери портфейла си. Малкото пари, които имаше, бяха все още там.

Прокара пръсти през късата си руса коса, за да се среше, и се върна в спалнята, където жената още седеше облегната на таблата.

— Сам ли си приказваше? — попита тя, без да крие усмивката си.

— Какво? О, да, понякога. Помага ми да запазя здравия си разум. Слушай… — Робърт най-сетне намери ризата си до леглото. — Дължа ли ти някакви пари? — попита, като се постара да прозвучи непринудено.

— Какво? За проститутка ли ме мислиш? — попита тя, очевидно засегната.

Дори сърдито, гласът й звучеше секси.

— Мамка му! — изръмжа Робърт. Сега наистина я оплеска. — Не, виж какво… Не е това, просто… Случвало ми се е и преди. Понякога пия твърде много и… Не исках да те обидя.

— На курва ли ти приличам? — тъжно попита тя.

— Не, не, в никакъв случай. Колко съм глупав да засягам тази тема. Извинявай. Сигурно още не съм изтрезнял съвсем — заоправдава се той.

Жената го фиксира за няколко секунди. После по устните й се появи лека усмивка.

— Добре, приемам извинението.

Робърт се усмихна, доволен, че оправданията му подействаха.

— Имаш ли нещо против да си направя едно кафе, преди да изляза?

— Нямам кафе, само чай, но можеш да си направиш, ако искаш. Кухнята е в дъното на коридора.

— Чай ли? Ще пропусна. Трябва ми нещо по-силно, за да се събудя — отговори той, като привършваше със закопчаването на ризата си.

— Ако останеш още малко, мога да ти измисля нещо за събуждане — предложи жената и дръпна чаршафите, разкривайки голото си тяло.

Изящни форми, идеално оформени гърди и нито едно косъмче никъде по тялото й. Робърт остана за момент втренчен в тази гола красавица, която го канеше в леглото си. Прехапа устни и поклати глава. Главоболието му напомняше да не го прави.

— Уверявам те, че ако можех да остана, щях да го направя.

Вече беше облечен и можеше да тръгва.

— Разбирам. Жена ти ли се обади преди малко? — попита тя, като отново се зави.

— Какво? Не, не съм женен. Беше служебно.

Последното, което искаше да си помисли за него, бе, че е неверен съпруг.

Тя го изгледа продължително, после взе бележника от нощното шкафче.

— Ето номера ми. Обади ми се някой ден, ако се сетиш за мен — каза, като се усмихна невинно.

— Да, разбира се — неубедително отговори Робърт. Взе листчето и целуна жената по бузата. — Трябва да тръгвам.

— Дължиш ми хилядарка, сладурче! — каза тя, като бавно погали с пръсти устните си.

— Какво? — стъписа се Робърт. — Ама нали…

Тя се усмихна:

— Извинявай. Не можах да се сдържа, след като ме нарече проститутка.

Когато излезе от апартамента, Робърт погледна листчето. „Изабела! Звучи секси“ — помисли си. Огледа улицата за стария си „Буик Лесабр“. Колата не се виждаше никъде.

— Проклятие! Бил съм твърде пиян, за да шофирам — изръмжа, преди да махне на първото минаващо такси.

Следвайки указанията на Карлос, Робърт стигна на средата на нищото. Литъл Туджунга Каниън Роуд в Санта Кларита е дълъг около трийсет километра, от Беър Дивайд до Футхил Булевард в Лейквю Терас. Почти целият попада в националния парк „Анджелис“. На места гледките към гористите планини наистина спират дъха. Указанията на Карлос бяха точни и скоро таксито караше по тесен, изровен черен път сред хълмове, храсти и пущинаци. Мракът и празнотата бяха потискащи. След двайсет минути най-сетне излязоха на неравна алея, която водеше към стара дървена къща.

— Трябва да е тук — каза Робърт, като даде на шофьора всички пари, които имаше.

Алеята беше дълга и тясна, точно колкото да мине една кола. Наоколо растяха гъсти, непроходими храсталаци. Навсякъде имаше спрени полицейски коли — автомобилно задръстване насред пустинята.

Карлос стоеше пред дървената постройка и разговаряше с един човек от лабораторията, двамата държаха фенерчета. Робърт едва намери път покрай колите, за да стигне до колегите си.

— По дяволите, ако продължим още малко, ще се окажем в Мексико… Здравей, Питър.

— Тежка нощ, а, Робърт? Изглеждаш точно толкова зле, колкото се чувстваш — подсмихна се лаборантът.

— Да, благодаря. Ти също изглеждаш добре. Кога ти е терминът? — Робърт намекваше за биреното коремче на колегата си. — Така, какво имаме тук?

— По-добре да видиш сам, трудно е за описване. Капитанът е вътре. Каза, че иска да говори с теб, преди да пусне момчетата да опаковат — отвърна Карлос. Звучеше разстроен.