Крис Картър: Хамелеонът се завръща

„Едно на три — няма голям шанс“ — помисли си Робърт.

— Ето сега забавната част — продължи гласът. — Ако натиснеш някое от другите три копчета, през трънения венец на главата на приятеля ти ще протече силен ток. Виждал ли си какво се случва с човек на електрическия стол? — Гласът се изсмя зловещо. — Очите изскачат от орбитите си, кожата се сбръчква като бекон, езикът се дръпва в устата и запушва гърлото, кръвта кипва, кръвоносните съдове започват да се пукат. Изобщо много забавна сцена, Робърт.

Пулсът на Карлос се ускори. Пиковете на зелената линия започнаха да преминават по-бързо на монитора.

— Има и нещо още по-забавно…

Робърт вече се беше досетил, че трикът с електрическия ток не е единствената уловка.

— Зад клетката съм заредил достатъчно експлозиви, за да вдигнат цялата стая във въздуха. Детонаторът е свързан с електрокардиографа и ще се задейства, ако на монитора излезе права линия…

Този път последва по-дълга пауза. Робърт вече знаеше какво ще чуе по-нататък.

— Бум… стаята ще се взриви. И така, Робърт, вече разбираш, че ако не улучиш правилното копче, не само ще видиш как приятелят ти умира, знаейки, че ти си го убил, а и ти ще си заминеш скоро след него.

Сърцето на Робърт тупкаше лудешки в гърдите, по челото му се стичаше пот и щипеше очите му, дланите лепнеха, ръцете му трепереха.

— Има обаче и друга възможност, Робърт. Не си длъжен да спасяваш партньора си, можеш да спасиш само себе си. Да си тръгнеш и да го оставиш да умре сам. Никой няма да разбере. Ще можеш ли да живееш с това? Готов ли си да заложиш живота си за неговия? Избери един цвят, имаш шейсет секунди.

Касетофонът изпиука силно, после спря.

Над главата на Карлос Робърт видя червен дисплей, който започна да отброява: 59, 58, 57…

Пет седмици по-рано

Джени разтърка очите си и стана от голямата маса в холивудския клуб „Вангард“, като се надяваше да не изглежда толкова уморена, колкото се чувстваше.

— Къде отиваш? — попита Краля, като отпи глътка шампанско.

Боби Престън беше най-известният дилър в северозападен Лос Анджелис, но никой не го наричаше с истинското му име. Всички го знаеха като Краля. Да, той беше кралят на дилърите и търгуваше с почти всичко: наркотици, момичета, коли, оръжие. За съответната сума можеше да ти осигури каквото поискаш.

Джени беше най-страхотното му момиче — изящна фигура, безупречен тен, съвършени черти и усмивка, способна да омае всеки мъж на света, Краля не се съмняваше в това.

— Искам да си освежа грима. Веднага се връщам, сладурче.

Тя му изпрати въздушна целувка и слезе от терасата за специални гости, като държеше чашата си с шампанско.

Джени не можеше да поеме повече алкохол, но не защото започваше да се напива, а понеже вече пета поредна нощ участваше в такива гуляи и вече не издържаше. Не си беше представяла, че животът й ще се стече така. Не беше допускала, че ще стане проститутка. Краля винаги я беше уверявал, че тя не е работещо момиче. Беше елитна компаньонка за господа с изискан вкус и много пари, но в крайна сметка пак правеше секс срещу заплащане. В нейните очи това означаваше най-обикновена курва.

Повечето от клиентите на Джени бяха извратени стари милионери, търсещи нещо, което не можеха да намерят вкъщи. Сексуалните им предпочитания никога не се изчерпваха със скучната мисионерска поза. Те искаха специални услуги срещу парите си. Връзване, бой с камшик, вибратори. Никакъв проблем, каквото поискаха, това им осигуряваше. Тази нощ обаче Джени не беше на работа. Днес не й плащаха на час. Днес не обслужваше някого от перверзните си клиенти. Тази нощ правеше компания на шефа си и партито щеше да продължи, докато той каже.

Джени редовно посещаваше клуб „Вангард“. Това бе едно от любимите места на Краля. Не можеше да се отрече, че заведението е луксозно и екстравагантно, и това личеше във всичко, от огромния дансинг до лазерните светлини и голямата сцена. „Вангард“ можеше да побере до две хиляди души и тази вечер беше пълен почти до максимум.

Джени отиде при бара, разположен по-близо до тоалетната. Двамата бармани се счупваха от бързане. Клубът беше пълен с хубави хора, повечето — около двайсетте или трийсетте. Джени не подозираше, че я следят. А две очи я наблюдаваха през цялата вечер. Всъщност следяха я през последните четири седмици, от клуб в клуб, от хотел в хотел. Наблюдаваха я, докато се преструваше, че се забавлява, докато обслужваше клиентите си.