Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Не е истина — измърмори Карлос, като се втренчи в бледо проблясващите лампички на таблото.

— Спокойно, без паника. Двигателят просто е малко капризен.

— Под „капризен“ сигурно имаш предвид стар. Както и да е, проблемът не е в двигателя. На мен това ми прилича на спаднал акумулатор.

— Имай ми доверие. Познавам тази кола. Ще се оправи.

Робърт пробва още веднъж, но този път колата не издаде звук. Лампичките просветнаха за момент, после…

— Хм… май по-добре да повикаш фирмата си за пътна помощ.

— Нямам такава.

— Какво? Моля те, кажи ми, че се шегуваш — измърмори Карлос, като се облегна на вратата.

— Не се шегувам.

— Луд ли си? Имаш кола, която е на… На колко години е?

Робърт се намръщи, опитвайки се да си спомни точната година на производство.

— Около четиринайсетгодишна е.

— Имаш кола на четиринайсет години и не си застрахован за пътна помощ? Или си прекален оптимист, или опитен автомонтьор, а не съм виждал ръцете ти нацапани е машинно масло.

— Казвам ти, познавам тази кола. Трябва да й дадем малко време да си почине и после ще запали. Винаги го прави. И така, кафе или бира?

— Какво?

— Трябва да запълним някак времето… двайсетина минути. Е, можем просто да седим и да чакаме, но след като сме на „Сънсет Стрип“, по-добре да вземем нещо за пиене. Затова кафе ли предпочиташ или бира?

Карлос погледна партньора си с невярващи очи:

— Не виждам как изчакването, колкото и дълго да е то, ще презареди акумулатора ти, но мога да взема едно кафе.

— Значи бира — отсече Робърт и отвори вратата да слезе.

— Дали да не се върнем в „Рейнбоу“? Можем да продължим разговора с онази блондинка — подразни го Карлос.

— Няма проблем, имам телефонния й номер.

Намериха малък, спокоен бар на „Хамънд Стрийт“. Минаваше един и повечето клиенти вече си тръгваха. Робърт поръча две бири и торбичка лед за глезена си. Двамата седнаха в дъното на заведението.

— Как е кракът ти? — попита Карлос.

— Добре е. Само леко навяхване. Ледът ще спре отока. — Робърт постави торбичката върху крака си и го вдигна на един празен стол. — Няколко дни няма да мога да тичам, но нищо по-сериозно.

Карлос кимна.

— Не бях виждал някой да тича като тебе — отбеляза Робърт. — Да не си бил олимпийски шампион или нещо такова?

Карлос се усмихна и белите му, равни зъби заблестяха:

— Бях в университетския отбор.

— Изглежда, че си бил много добър.

— Имам няколко медала. — Звучеше повече засрамен, отколкото горд. — Ами ти? Ако не си беше навехнал глезена, щеше да го настигнеш. А е наполовина на твоите килограми.

— Не съм бърз колкото теб, това е сигурно — поклати глава Робърт.

— Може някой ден да проверим — предизвикателно се усмихна Карлос.

Силен трясък откъм бара привлече вниманието им. Някой беше паднал от стола, беше се изтъркалял на пода и бутилката му се бе счупила.

— Отивай си вкъщи, Джо — каза нисичката кестенява сервитьорка, докато помагаше на клиента да се изправи.

— Нещо в това разследване не е наред — измърмори Карлос, докато гледаше как Джо излиза от заведението.

— В това разследване нищо не е наред, но нека да чуем какво мислиш ти — отвърна Робърт и отпи глътка бира.

— Как е възможно в тази съвременна епоха да не открием никаква следа от убиеца? Разбирам, че разполага с много време да почисти след себе си, но ние имаме лампи, химикали и всякакви джаджи, с които можем да откриваме прашинки на пода. Има ДНК тестове, с които можем да разкрием човек по следи от слюнката му. По дяволите, ако убиецът се е изпърдял в къщата, криминалистите ни сигурно имат устройство, с което да го засекат. Как е възможно местопрестъпленията да са толкова чисти?

— Много просто. Той никога не убива жертвите си там, където ги намираме.

Карлос кимна, почти съгласен с теорията на Робърт.

— Да вземем например сегашната жертва. Тя не е била одрана в старата дървена барака. Убиецът със сигурност има тайна квартира, много скрито място, където се чувства в безопасност, където може необезпокоявано да измъчва жертвите си, където знае, че никой няма да му пречи. Цялата мръсна работа, кръвта, шумът, следите, остават другаде. После превозва жертвата там, където иска да я открием, обикновено на уединено място, където рискът някой да го види, е много малък. Достатъчно е само да бъде облечен с някакъв плътен костюм, който да не позволява оставянето на частички.

— Найлонов костюм?

— Или гумен, водолазен, нещо такова. Може да си го е направил вкъщи, нещо, чийто източник не можем да установим.