Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Има ли определен интервал между убийствата?

— И това е произволно. Интервалът е от няколко дни — между третата и четвъртата жертва, до месеци, а при последния случай — повече от година.

— А местата, на които са открити жертвите?

— Тук има карта. Ела да ти покажа. — Робърт разгъна голяма карта на Лос Анджелис със седем номерирани червени точки, разпръснати на цялата територия на града. — Това са местата и последователността на намиране на телата.

Карлос бавно огледа картата. Първият труп беше открит в Санта Кларита, вторият — в центъра на Лос Анджелис, другите пет — на различни, места върху цялата карта. Младият детектив призна, че на пръв поглед разположението им изглежда произволно.

— Всичко сме проверили — продължи Робърт. — Различни последователности и зависимости. Дори използвахме услугите на математик и картограф. Проблемът е, че когато гледаш случайно разположени точки върху лист хартия прекалено дълго, започваш да се чувстваш така, както когато гледаш облаците. Рано или късно започваш да виждаш форми и силуети, нищо реално, нищо, което да ти посочи следа, просто въображението започва да ти играе номера. Единственото солидно заключение е, че всички трупове са открити в и около Лос Анджелис. Това е неговото гробище.

Робърт седна зад бюрото си, а Карлос продължи да гледа картата.

— Трябва да има зависимост. При всички серийни убийци има — съгласи се по-възрастният детектив, като се облегна назад. — Прав си, обикновено е така, но както казах, този човек е различен. Няма две жертви, които да е убил по един и същи начин. Винаги пробва нови неща, като че ли експериментира. — Робърт замълча за кратко и разтърка очи. — Да убиеш човешко същество не е лесна работа, колкото и богат опит да имаш. В деветдесет и пет процента от случаите убиецът се страхува повече от жертвата. Някои използват един и същи метод просто защото знаят, че действа, и така се чувстват по-спокойни. Други се усъвършенстват и стилът им се променя с всяко следващо престъпление. Понякога убиецът установява, че методът му не е ефективен, не го удовлетворява. Може да е прекалено шумен, прекалено кървав, прекалено неконтролируем. Тогава убиецът се научава да се адаптира и пробва нови подходи, търсейки най-подходящия за себе си. В крайна сметка намира метод, който му харесва.

— И започва да използва само него — досети се Карлос.

— През повечето време, да, но не е задължително — поклати глава Робърт.

Колегата му го изгледа недоумяващо.

— Серийните убийци обикновено търсят удовлетворение… макар и извратено, но все пак. Може да бъде сексуално, чувство за власт, доближаване до Бог, но това е само половината от удоволствието.

— Самото убиване? — със сериозен тон вметна Карлос.

— Точно така. То е като вземането на наркотици. Когато започваш, имаш нужда от съвсем малка доза, за да постигнеш възбудата, която търсиш. Ако продължиш обаче, тази малка доза започва да не ти стига, вече имаш нужда от повече, за да постигнеш същото удоволствие. Така убийствата стават по-жестоки, жертвите трябва да страдат повече, за да може убиецът да получи удовлетворението си, но и в този случай, както с наркотиците, има постепенно развитие.

Карлос погледна снимките.

— Какво е постепенното тук? Всичките ми изглеждат еднакво жестоки, еднакво чудовищни.

Робърт кимна в съгласие.

— Като че ли е скочил направо на най-силната доза. Това навежда на мисълта, че е преминал през периода на постепенно увеличаване на по-ранен етап — заключи Карлос.

— Пак позна. Бързо ти сече мозъкът. Всичко това обаче го има в документите от разследването — отбеляза Робърт, като кимна към двете купчини папки върху бюрото.

— Всички убийства са извършени бавно — продължи Карлос, като отново погледна дъската.

— Така е. Този убиец не обича да бърза. Обича да гледа как жертвата страда, да се наслаждава на болката й. Така получава удовлетворението си. Този негодник не бърза, не изпада в паника и това е най-голямото му предимство пред нас.

— Когато изпадне в паника, човек прави грешки и забравя нещо — вметна Карлос.

— Именно.

— Но не и нашият човек.

— Засега.

— Ами този символ? Какво знаем за него? — попита младежът и посочи снимката на белега, оставен върху врата на една от жертвите.

— Тук идва объркването. — Робърт стисна устни. — При първото разследване извикахме специалист по символика.

— Какво каза той?

— Каза, че символът е по-познат като двоен кинжал или меч с две остриета. Някои го наричат двойно разпятие. Произходът му не е добре документиран, но се смята, че е останал още от езически времена. Историците предполагат, че е използван още тогава.