Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Хънтър, кажи ми нещо обнадеждаващо.

— Ами компютърните специалисти на съдебния лекар създадоха компютърен образ на жертвата с някаква засукана програма. Това трябва да ни помогне да установим самоличността й.

— Звучи добре. Какво друго?

— Засега само това. — Робърт си пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Според Уинстън най-вероятно убиецът е същият.

Мълчание. Капитан Болтър бе очаквал тази новина от момента, когато видя двойния кръст на врата на жертвата.

— Капитане?

— Да, тук съм. Още не мога да повярвам.

Робърт се чувстваше по същия начин, но не каза нищо.

— С Гарсия ще ви сложа в отделен кабинет, изолирани от главното помещение. Не искам другите детективи да се замесват.

— Съгласен.

— Последното, което ни трябва в този момент, е паника в града само защото някой шибан репортер е получил вътрешна информация.

— Рано или късно някой шибан репортер ще се добере до информацията, капитане.

— Тогава да се постараем това да стане по-скоро късно, отколкото рано.

— Знаеш, че се старая, капитане.

— Този път искам нещо повече от старание, Хънтър. Искам да хванете този убиец, и този път да е ИСТИНСКИЯТ!

Гневът на Болтър прозвуча ясно в думите му, преди да тресне слушалката.

Кабинетът, който Болтър даде на Робърт и Карлос, се намираше на последния етаж в сградата на отдел „Грабежи и убийства“. Беше средно по размер помещение с две бюра едно срещу друго по средата. На всяко бюро имаше компютър, телефон и факс машина. Стаята бе добре осветена благодарение на два прозореца на източната стена и няколкото халогенни лампи на тавана. За изненада на двамата детективи всички документи от първото разследване по случая „Ангел на смъртта“ вече ги чакаха вътре, натрупани на две огромни купчини на бюрата. На едната стена висеше коркова дъска и върху нея бяха закачени снимките на първите седем жертви на Ангела на смъртта и на одраното лице на последната.

— Няма ли климатик, капитане? — пошегува се Робърт, но Болтър не обърна внимание на забележката му.

— В течение ли си вече? — обърна се той към Карлос.

— Да, капитане.

— Значи разбираш с какво си имаме работа.

— Да — с лек трепет отговори младежът.

— Добре. На бюрата ви е цялата информация за предишното разследване — продължи капитанът. — Хънтър, ти трябва да си запознат с нея. Компютрите ви са свързани с интернет и всеки от вас има самостоятелен телефонен и факсов номер. — Погледна към снимките на корковата дъска. — Забранявам да споменавате за този случай пред когото и да било вътре или извън отдела. Трябва да запазим разследването в тайна колкото може по-дълго време. — Болтър изгледа строго двамата детективи. — Когато случаят излезе в пресата, не искам никой да научи, че имаме работа със същия психопат. — Посочи снимките на жертвите. — Не искам никой да нарича това разследване „Ангел на смъртта“. За всички Ангела на смъртта вече е мъртъв, екзекутиран преди година. Това е съвсем независимо разследване, ясно?

Робърт и Карлос стояха като ученици, извикани за мъмрене в директорския кабинет. Те кимнаха и сведоха очи към пода.

— Двамата ще работите само по този случай. Искам да ставате и да лягате с разследването. Всяка сутрин в десет часа искам на бюрото да ме чака доклад какво сте свършили предишния ден. И още едно предупреждение — дръжте проклетата врата заключена. Не искам изтичане на информация.

Болтър излезе и затръшна вратата. Трясъкът разтърси стаята. Карлос се приближи до дъската и се вгледа мрачно в снимките. За първи път виждаше улики по случая „Ангел на смъртта“. За първи път виждаше свидетелства за предишните злодеяния на убиеца. Той ги разгледа мълчаливо. Леко му се повдигаше. Очите му виждаха всичко, но умът отказваше да го възприеме. Как можеше да има човек, способен на такова нещо?

При една от жертвите, 22-годишен мъж, убиецът бе натискал очите навътре в черепа, докато не се бяха пръснали. Китките му бяха смачкани до такава степен, че костите бяха станали на каша. Друга жертва, четирийсетгодишна жена, беше оставена с разрязан корем, изкормена. Трета жертва, петдесет и пет годишен чернокож, бе открита с прерязано гърло и ръце, заковани една за друга с гвоздеи, сякаш се молеше. Другите снимки бяха още по-ужасяващи. Толкова болка, причинена на жертвите, докато са били още живи.

Карлос си спомни първия път, когато беше чул за Ангела на смъртта и извършените от него убийства. Това стана преди три години, когато той все още не беше детектив. Според статистиката във всеки момент на територията на Съединените щати действат около петстотин серийни убийци, които ежегодно отнемат живота на около пет хиляди души. Информацията за съвсем малко от тях достига до медиите и Ангела на смъртта бе един от тези случаи. По онова време Карлос се беше запитал какво ли е да си детектив по такива горещи разследвания. Да следиш уликите, да анализираш проби, да разпитваш заподозрени, после да комбинираш всичко и да разкриеш извършителя. Де да беше толкова лесно.