Крис Картър - Хамелеонът се завръща

Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание. Бавно и болезнено започна да си спомня какво се беше случило. Спомни си странното чувство. Спомни си как бе обиколил хола и кухнята, за да открие какво не си е на мястото, но трябваше да претърси целия апартамент и не за разместени предмети, а за скрит човек. Опита се да се успокои и изпита странно познато чувство. Огледа се в тъмното и макар че не виждаше нищо, разбра къде се намира. Беше все още в апартамента си. Седеше в хола.

Отново се опита да помръдне, но ръцете и краката му бяха вързани много стегнато. Опита се да изкрещи, обаче не успя да издаде звук. Изненада се колко немощен се чувства. Изведнъж усети смразяващо присъствие зад гърба си.

— Чувам, че си буден.

Същият металически глас, който го измъчваше от три години, прокънтя в стаята и го накара да застине. Идваше зад него, от някакъв високоговорител. Робърт се почувства странно. Най-накрая се беше срещнал с убиеца. Ангела на смъртта.

Опита се да се обърне, завъртя главата си максимално, но в мрака не можа да види нищо.

— Не бързай, Робърт. Това е последната глава. Поне за тебе. Всичко ще свърши тази нощ. Тук. Ти си последният.

Последният. Разкритията, които Робърт бе направил в кабинета си, се потвърждаваха. Всичко това беше за отмъщение.

Изведнъж чу подрънкване на метал. Хирургически инструменти може би. Инстинктивно тялото му се вцепени от страх, но той си наложи да запази спокойствие.

Робърт разбираше психологията на убийците, особено на серийните. Онова, което искат най-много от всичко, е да бъдат разбрани. За тях убийствата имат смисъл, те гонят някаква цел и искат жертвите им да знаят, че не умират случайно. Преди убийството винаги има обяснение.

— Тази нощ ще платиш за онова, което направи.

Тези последни думи накараха Робърт да подскочи. Гласът зад него беше силен и ясен, не металически; не изопачен от устройството за замаскиране. Нямаше нужда да напряга паметта си, нямаше нужда да се замисля. Той познаваше този глас, познаваше го много добре. Изведнъж мракът изчезна. Робърт стисна очи и назъбени светли кръгове замъглиха зрението му. Зениците му се свиха, за да се нагодят към ярката светлина. Когато погледът му се проясни, той видя пред себе си познато лице.

Докато погледът му се проясни, мина цяла вечност, но щом очите му отново бяха в състояние да фокусират, той се увери, че е бил прав. Странно, но още не искаше да повярва. Втренчи се в човека пред себе си.

— По изражението ти личи, че си изненадан.

Гласът й беше нежен, както винаги досега. Беше се надявал, че греши, но сега, когато я виждаше пред себе си, всичко си идваше на място. Успя да прошепне само една дума:

— Изабела.

Тя се усмихна. Същата усмивка, която беше виждал много пъти, но сега в нея имаше и нещо друго, нещо, което никога не бе показвала. Скрита заплаха.

— Мислех, че ще се зарадваш да ме видиш.

Италианският й акцент бе изчезнал.

Робърт запази спокойно изражение. Мозъкът му най-после бе подредил и последните части на пъзела.

— Заслужаваш „Оскар“. Италианският ти акцент беше безупречен.

Тя се поклони, сякаш приемаше комплимент.

— Трикът с обаждането в ресторанта също беше хитър. Идеалното алиби — отбеляза Робърт, като си спомни обаждането от убиеца, докато обядваха първия път в ресторанта. — Предварително записано обаждане с таймер. Лесно и много ефикасно.

На устата й се изписа тънка усмивка.

— Позволи ми да се представя…

— Бренда… — прекъсна я с пресипнал глас Робърт. — Бренда Спенсър… Сестрата на Джон Спенсър, музикалния продуцент.

Тя го погледна изненадано и леко смутено.

— Доктор Бренда Спенсър, ако нямаш нищо против — поправи го.

— Доктор по медицина.

— За да сме по-точни… хирург.

На лицето й се изписа нова злорада усмивка.

— Всичко това е било отмъщение за смъртта на брат ти, нали? — попита Робърт, макар че вече знаеше отговора.

— Много добре, Робърт — похвали го тя и заръкопляска ентусиазирано като дете при вида на неочакван нов подарък.

Настъпи зловеща тишина, която се проточи сякаш цяла вечност.

— Той се самоуби — каза след малко Робърт.

— Самоуби се, защото вие не си свършихте шибаната работа! — Гневът в гласа й беше ясно доловим. — Да защитавате и служите, каква смешка! Той беше невинен, знаеш много добре. — Замълча за момент, за да придаде тежест на думите си. — Колко пъти ти е казвал, че никога не би наранил Линда? Той я обичаше с любов, която никога няма да разбереш. — Спря за секунда, за да възвърне самообладанието си. — Ти си го разпитвал. Знаел си, че е невинен, но въпреки това ги остави да го осъдят.