Крис Картър - Хамелеонът се завръща

Документите за арест… татуировките. Бързо отвори архива на отдела и намери една стара преписка.

— Не… може… да… бъде… — изрече насечено.

Обхвана го смесица от възбуда и страх. Изведнъж си спомни онова, което беше видял само преди няколко седмици, и стомахът му се сви.

— Колко сме били слепи — измърмори, преди да въведе едно последно търсене в компютъра.

Име, което можеше да свърже всички останали. По-малко от минута му беше достатъчна, за да го намери.

— През цялото време е било пред очите ми — прошепна, като се взираше в екрана. — Отговорът е бил пред очите ми.

Нуждаеше се от още едно потвърждение и то можеше да дойде от полицейското управление на Сан Франциско. Свърза се с лейтенант Морис и след кратък разговор зачака нетърпеливо колегата му да изпрати искания доклад за арест по факса. След половин час, когато документът се получи, Робърт го загледа мълчаливо. Умът му отказваше да осмисли истината. Снимката беше стара, но нямаше съмнение — той познаваше този човек.

Доказателства. Това се търсеше във всяко разследване, а Робърт нямаше никакви. Нямаше начин да свърже човека от снимката с никое от убийствата. Колкото и да беше убеден, без улики нищо нямаше да постигне. Той още веднъж погледна часовника си, преди да вдигне телефона и да проведе един последен разговор.

Робърт караше бавно, без да обръща внимание на другите шофьори, които го задминаваха и ругаеха. Спря пред апартамента си и остана седнал, облегнал глава на волана за няколко минути. Главоболието му се беше засилило и той знаеше, че хапчетата няма да го облекчат. Преди да слезе, провери мобилния си телефон за съобщения и пропуснати повиквания. Нямаше, точно както беше очаквал. Бе инструктирал всички в болницата да му се обадят, щом Карлос дойде в съзнание, но нещо му подсказваше, че това няма да стане тази нощ.

Влезе в празния апартамент и затвори вратата. Облегна измъченото си тяло на нея. Покъртителната пустота на хола го натъжи още повече.

Полузамаян, влезе в кухнята. Стори му се, че нещо е променено. Не можеше да определи какво, но натрапчивото чувство остана. Огледа се още веднъж, но всичко изглеждаше така, както го беше оставил. Тръсна глава, за да пропъди странното чувство, и го отдаде на умората. Копнееше за един топъл душ. Това щеше да облекчи мускулите му, но преди това имаше нещо по-важно. Най-напред трябваше да пийне едно уиски.

Робърт загледа бутилките в барчето и се опита да вземе решение. Накрая избра едно от най-силните — 30-годишно „Абърлър“. Сипа си половин чаша й не сложи лед. „Колкото по-силно, толкова по-добре“ — помисли си и се отпусна върху вехтия диван. Алкохолът му вля сили. Течността защипа драскотините върху устните му, но това му достави удоволствие — приятна болка.

Облегна главата си назад, но положи усилие да не затвори очи. Боеше се от сцените, които се криеха зад клепачите му.

Странното чувство, че нещо е променено, което беше изпитал в кухнята, се засили в хола. Като че ли някой беше влизал в апартамента му. Той стана и отиде при прозореца. Навън улицата беше пуста. Обърна се отново с лице към празния хол. Нещо не беше наред, чувстваше го. Бавно обиколи стаята, но всичко си изглеждаше на мястото.

— Сигурно полудявам — прошепна си сам и отпи глътка уиски.

Отново погледна мобилния си телефон и натисна няколко копчета, за да се увери, че работи. Върна се в кухнята, остави чашата на масата и седна. Погледна листчетата за припомняне, които закачваше на една дъсчица до хладилника, и се вцепени. Обхвана го страх. Бележката с номера на Изабела я нямаше. Някой я беше взел.

— По дяволите!

Бързо посегна към телефона, но преди да го достигне, помещението се завъртя пред очите му. Опита се да се хване за плота, за да се задържи. Краката му омекнаха. Замига енергично, за да проясни зрението си, но всичко беше замъглено. Объркано погледна чашата. „Някой е идвал“ — помисли си. Преди да падне на пода, пред премрежения му поглед се появи тъмен силует.

Бавно отвори очи, но напразно. Тъмнината беше непрогледна. Виеше му се свят. Веществото, което бяха сипали в уискито му, го бе изкарало от строя за броени минути. Първото, което осъзна, беше, че е седнал на неудобен стол. Ръцете му бяха вързани зад гърба, краката — за стола. Опита се да се освободи, но усилията му бяха напразни. Тялото го болеше още повече, но беше сигурен, че няма счупени кости — поне засега. Изпитваше жажда — адска жажда.