Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Искам отговор, Хънтър — със суров глас каза Краля.

Робърт беше уморен. Бе преживял достатъчно. Никой не знаеше, че е тук. Този случай нямаше нищо общо с Ангела на смъртта. Това беше проблем само на Краля.

— Майната й на процедурата — прошепна Робърт. — Не съм бил тук.

Краля кимна кратко. Робърт прибра пистолета си и мълчаливо тръгна към вратата.

— Чакайте! — изкрещя татуираният. — Не можете да си тръгнете! Ами нашите човешки права?

— Права ли? — изсмя се Краля. — Ще ви дам аз едни права… правото да умрете!

— Какво ще правим с това място… и с тях? — попита Джером, като кимна към пленниците в първата стая.

— Запалете сградата, но тези тримата ще ги вземем с нас. Трябва да ни кажат името на шефа си.

— Ами ако не искат да говорят?

— О, ще проговорят, гарантирам. Щом си падат по садомазохистични удоволствия, ние ще им ги осигурим… в продължение на десет дни.

Зловещата усмивка на Краля накара Джером да потрепери.

Отново в колата, Робърт погледна треперещите си ръце и се опита да преодолее неловкото чувство, което изпитваше. Той трябваше, да брани закона, а току-що бе пренебрегнал това свое задължение. Сърцето му подсказваше, че е постъпил правилно, но съвестта му не беше съгласна. Думите на Краля още звучаха в ушите му. „Тук ние сме съдебни заседатели, съдия и палач“. Изведнъж Робърт затаи дъх.

— Това е! — прошепна с треперещ глас. — Ето откъде го познавам!

С разтуптяно сърце Робърт се върна в отдела колкото можеше по-бързо. Трябваше да провери в архива.

Беше доволен, че кабинетът му е на друг етаж, а не в общото оперативно помещение. Искаше да остане сам. Заключи вратата и пусна компютъра си.

— Дано да съм прав… дано… — измърмори сам на себе си, когато отвори електронния архив на Калифорнийския отдел по правосъдие.

Бързо въведе името, от което се интересуваше, избра критериите за търсене и натисна бутона „Търси“. Докато програмата изпълняваше командата, той тревожно следеше малката точка, обикаляща напред-назад върху екрана. Секундите му се сториха часове.

— Хайде…

Стана и закрачи нервно пред бюрото. След две минути точката спря да се движи и на монитора се появи съобщение: „Няма съвпадения“.

— Мамка му!

Отново опита. Този път се върна няколко години назад. Знаеше, че е прав, знаеше, че това трябва да е отговорът.

Познатата точка отново започна да обикаля, екрана. Робърт пак закрачи из стаята. Безпокойството му растеше. Спря пред корковото табло и загледа снимките. Знаеше, че отговорът е там, трябваше да е там.

Точката, която означаваше, че търсенето тече, отново спря и този път на екрана излязоха данни. Той намери каквото търсеше и се намръщи.

— Стига бе!

Робърт седна и се замисли какво да прави.

— Родословните дървета! Родословието на жертвите!

При първоначалното разследване двамата със Скот бяха опитали всичко, за което се бяха сетили, за да намерят връзка между жертвите. Дори бяха проследили родословните дървета на някои от тях. Данните бяха някъде там. Той разрови планината от папки с документи от старото разследване на бюрото си.

— Ето го! — Прегледа списъка, който извади. — Това е!

Върна се на компютъра и въведе още едно име. След конкретизирането на критериите за търсене резултатът излезе почти мигновено.

Още едно съвпадение… после още едно.

Робърт разтърка уморените си очи. Цялото тяло го болеше, но новото откритие му даваше енергия. Не можеше да намери връзка между жертвите, но вече знаеше защо.

— Как може да не сме забелязали преди? — запита се и се удари по челото с юмрук.

Знаеше как. Връзката беше едно старо разследване, отпреди няколко години. Разследване, в което той бе арестувал заподозрения. Връзките между жертвите бяха неясни и се преплитаха понякога три поколения назад в родословните дървета. Някои дори нямаха близки. Без подсказване никога нямаше да се досети. Без Краля никога нямаше да му хрумне.

Робърт отново закрачи из стаята и спря пред бюрото на Карлос. Мъка стегна гърлото му. Партньорът му лежеше в болницата почти в кома, а той нямаше как да му помогне. Спомни си тъжните очи на Ана. Как седеше до леглото на съпруга си и чакаше някакъв признак на живот. Няма по-силна любов от съпружеската, помисли си Робърт. Изведнъж го побиха тръпки.

— Мамка му!

Изтича при компютъра и в продължение на цял час трескаво изчете всяка страница информация на екрана с нарастващо удивление. Постепенно всичко си дойде на мястото.