Винс Флин - Всичко е лично

— Така твърди той.

— Да не би да се съмняваш в способността ми да принудя някого да ми каже истината? — заплашително попита Саяд, като се обърна към Радих.

— Никой от нас не е съвършен.

— Значи смяташ, че американецът крие нещо, така ли? Че идването му тук е част от плана на американците да установят контрол над Бейрут?

— Не съм казал такова нещо.

— Каза го, но с други думи. — Саяд се обърна към двамата от „Ислямски джихад“: — Нямаме достатъчно информация, за да знаем със сигурност какво се случва. Виновникът може да е всеки, но от първоначалните сведения изглежда, че Иванов играе основна роля.

— Какво ще правим? — попита Бадредин.

— Нека да дойде в Бейрут — отговори Саяд, след като се замисли за момент. — А ние ще продължим да се оглеждаме и ослушваме и ще разберем какво става.

Мугния се почеса по главата и измърмори:

— Бейрут е нашата крепост. Кажете на информаторите ни от пристанището и летището. Искам да научавам за всичко, което изглежда подозрително. Американци, руснаци, израелци… няма значение.

— Също така трябва да предупредим нашите съюзници — добави иранецът. — Всички трябва да бъдат изключително внимателни, докато не разберем какво става.

— Съгласен съм. Без много шум уведомете нашите приятели в Европа. Особено по-тясно свързаните с Шариф. Съобщете им нашите опасения… че някой ни е вдигнал мерника.

Това беше правилно решение, но Саяд се почувства длъжен да добави още нещо:

— Обаче да не споменаваме нищо за парите. Поне засега.

Един по един другите кимнаха в съгласие, както и очакваше. Всички бяха твърде горди, за да допуснат да се разчуе, че са изгубили толкова много пари.

Самолетът се приземи на цюрихското летище. Трябваше да презареди, преди да продължи пътя си за Кувейт. Цистерната чакаше и докато един служител развиваше маркуча, друг, със син гащеризон, се приближи до самолета и удари няколко пъти с длан по обшивката на корпуса. След секунда капакът се отвори и стълбата се спусна. Мъжът се качи по нея и в горния край натисна копчето за вдигането й и затварянето на капака. Погледна, за да се увери, че вратата на кокпита е затворена, и отиде в кабината.

Хърли свали спортната шапка, която носеше, и седна на едното от двете кресла срещу Айрини Кенеди от другата страна на масичката.

— Добро утро. — Потупа по папката, поставена пред младата специалистка от службата за борба с тероризма. — Предполагам, че това е за мен.

Тя придърпа папката към себе си и отговори:

— Преди да стигнем до това, трябва да обсъдим няколко неща.

— Давай по-бързо, защото гоня срокове и трябва да се махна оттук, преди от митницата да дойдат да душат.

Тя кимна в знак на съгласие. После попита:

— Колко излезе крайната сума?

— На кое?

— Знаеш много добре.

— О… това ли? — Хърли се огледа, сякаш се опитваше да пресметне наум. — Струва ми се някъде около… — Вдигна ръце и показа четири пръста с едната и пет с другата. — Приблизително, разбира се. Има много комисионни при прехвърлянето. Такси и други глупости.

— Сигурен ли си? — настоя Кенеди, почти убедена, че я лъже.

— Айрини, не се сърди, но изобщо не ти влиза в работата. Това засяга само мен и Том.

— Томас ми каза да те попитам лично заради параноичния ти страх да говориш по телефона.

— Много добре знае защо не трябва да използваме телефони. По същата причина, поради която и той не ги използва.

— Така е… но все пак иска да знае.

— Защо?

— Защото мисли, че криеш нещо от него.

Хърли се изсмя. Стансфийлд отлично знаеше, че няма да получи истински отчет. За нелегалната операция, която го караха да ръководи, Хърли имаше нужда от купища пари.

— Мила моя племенничке, мисля, че или изкривяваш истината, или се опитваш да блъфираш. Кое от двете е?

Кенеди го изгледа намръщено, разочарована, че я е разкрил.

— По малко и от двете, предполагам.

— И защо си бъркаш хубавото носле там, където не ти е работа?

— Защото един ден, надявам се не много скоро, двамата с Томас ще умрете и някой трябва да знае как да разнищи плетеницата, която ще оставите след себе си.

— Ако ми се случи нещо в близките дни, кажи на Томас да отиде на гости при стария ни приятел от Берлин, който живее в Цюрих. Той ще ви даде всички отговори, от които се нуждаете.

След като блъфирането й не мина, Кенеди вдигна една папка от седалката до себе си. За разлика от големия хартиен плик върху масичката, тази беше сива. Тя я постави пред Хърли и я отвори. Отвътре извади черно-бяла снимка на мъж, слизащ от кола на непозната улица.