Винс Флин - Всичко е лично

— Защо? Да отложим ходенето до Бейрут за няколко дни.

С жест на крупие от Лас Вегас Кенеди плъзна сивата папка настрана и бутна на нейно място жълтия плик.

— На записа чухме, че Иванов пита за някакъв негов пакет, нали?

— Да.

— Попита Саяд дали не е започнал да преговаря с персийците за него…

— Да.

— Спомняш ли си какво направиха на Бъкли?

— Спомням си… не спирам да мисля за това. Тия дни разказвах за него на Мич и Боб Ричардс.

— Е, Томас мисли, че въпросният „пакет“ е Шноз.

Хърли се вцепени за няколко секунди. Познаваше Шноз от близо двайсет години и не можеше да изброи всички операции, в които бяха участвали заедно. Той се облегна назад и набързо се опита да прецени възможните истински мащаби на проблема. Преди да отиде в Дамаск, Къминс бе работил в Москва. Ако попаднеше в ръцете на руснаците, някои от най-важните операции на ЦРУ можеха да се провалят. Хърли поклати глава:

— Не бива да го допускаме.

— И Томас мисли така. Имаме сведения, че Шноз още е жив. Измъчен и пребит, но жив.

— По дяволите.

— Затова Томас иска с Ричардс да заминете веднага за Бейрут. Както говорихме снощи, Рап ще дойде утре или вдругиден. Докато го чакате, двамата ще разучите какво става. Ако до четирийсет и осем часа не откриете нищо, Томас иска да използвате част от новосъбраните средства, за да спазарите освобождаването на Шноз. Много дискретно, разбира се.

— Разбира се. — Хърли още се опитваше да оцени истинския мащаб на пораженията. — Някакви подкрепления?

— Ще изпрати ударен отряд, но не иска да ги вкарва в страната, докато няма сигурна информация.

— Ясно. Въздушна помощ?

— Ако се наложи, ще изпратим. Само в краен случай обаче.

В този момент някой издумка по корпуса на самолета. Време беше Хърли да си тръгва. Кенеди му даде двете папки.

— Тези са за теб. А тази… — подаде му трета — … е за Мич. Напомни му да я унищожи, преди да се доближи до Исмаил.

— Непременно. — Той се изправи. — Нещо друго?

Тя тръгна с него към вратата. Не й се искаше да го пуска, но той беше опитен войник, а и нямаше как да го спре. Толкова много неща ги свързваха с онзи прекрасен навремето град на източния бряг на Средиземно море.

Хърли забеляза загрижеността й и се досети за причината. Прегърна я и се опита да я успокои:

— Не се тревожи. Всичко ще мине добре.

— Да — промълви тя, като едва сдържаше сълзите си. — Бейрут е опасно място.

Държеше се заради него. След като му беше казала всичко, нямаше връщане. Единственото, което й оставаше, бе да го подкрепя. Целуна го по бузата и добави:

— Пази се.

Когато всичко свърши, Рап бе готов да се закълне, че е почувствал течението от преминаването на куршума покрай лявото му слепоочие. Размина му се на милиметри. Спаси го само непохватното движение, с което либиецът извади пистолета си. Зле изпълнен жест за отвличане на вниманието. Погледна през лявото си рамо твърде театрално, после се извъртя надясно и измъкна оръжието, а палтото му се развя като плащ на тореадор. Единствената причина, поради която Мич не се хвана на номера, бе онзи стар негодник Стан Хърли. За първи път младежът изпита истинска благодарност за всички гадости, които беше изтърпял от вкиснатия дъртак. Ползата от проклетите нескончаеми, изстискващи тренировки пролича в частта от секундата, необходима на Исмаил, за да извади пистолета и да се завърти към него.

Куршумите, които с обезпокоителна честота дрънчаха по метала на швейцарската пощенска кутия, зад която се криеше Рап, потвърждаваха, че не са сбъркали човека. Хърли, разбира се, се оказа прав. Беше им казал, че има два начина да победиш в престрелка. Или като улучиш още с първия изстрел, или като се скриеш и пестиш боеприпасите си. Старият шпионин ги беше поставял в ситуации, толкова близки до сегашната, че шумът от безогледната стрелба на врага по четвъртитата метална кутия, устояла в продължение на половин век на всички прищевки на времето, действаше на Рап почти успокоително.

Преди няколко месеца, в горите на Вирджиния, задачата беше да намериш прикритие максимално бързо, докато Хърли те обсипва с истински куршуми. И забележете, той не стреляше на безопасна височина над главите им. Напротив, обичаше да се цели в различни предмети много близо до тях. Не в камъни или други твърди неща, от които би могъл да се получи фатален рикошет, а по-меки обекти — пръстта, чували с пясък, дърветата. Целта на занятието беше да разбереш как се чувства човек, когато е под обстрел, за да се настроиш психически за реалната ситуация. В допълнение трябваше да броиш не само куршумите, които ти си изстрелял, а и тези на противника. Отначало упражнението беше страшничко, но с времето, както с повечето неща в живота, човек свикваше и се научаваше да се справя.