Винс Флин - Всичко е лично

Той почука на металната врата и изчака да му отворят. Излезе в коридора и затвори след себе си. Погледна двамата пазачи и каза:

— Трябва да го види лекар. Кажете на другите. Искам да се грижите за него като за малко дете. Никакви удари или ритници.

Двамата кимнаха и той се отдалечи по коридора, като още умуваше какво ще каже на началниците си. В швейцарските влогове, които с толкова усилия бяха създали, сега нямаше нищо. Дамаск не беше вложил нито цент в тях, но знаеше за съществуването им. На никого там обаче не му беше известно, че с помощта на Шариф и Иванов Саяд бе открил депозит и за себе си. Вземаше процент от всяка оръжейна пратка, пристигаща в страната, а в замяна се грижеше враждуващите мюсюлмански групировки да не създават проблеми на търговците. В Дамаск не трябваше да научават за това.

Той спря в едно малко помещение на партерния етаж, барикадирано с торби пясък. Вратата беше напълно блокирана, а от високите прозорци бяха оставени само малки дупки за амбразури. Ох, как искаше тия нагли маронити да изчезнат. Саяд се качи на горния етаж и като проследи електрическите удължители и телефонните жици, намери импровизирания команден пункт. Коридорът беше пълен с въоръжени мъже, но този път те не го притесниха. Бяха му необходими, за да не позволят на християните да направят някоя глупост.

Живееха в пълна мизерия. Нямаше течаща вода, електричество и телефонна връзка. Мъжете се облекчаваха в различни стаи и ъгли на подземието. Нищо чудно, че Къминс се беше разболял. Налагаше се да прокарат ток и телефони от три пресечки с помощта на снадени кабели.

Пазачите се отдръпнаха, за да му направят път, и той влезе в командната стая. Мъжете стояха около една талашитена плоскост, поставена върху два варела. Тук бяха Мугния и Бадредин от „Ислямски джихад“, Джалил от иранското разузнаване и Радих от „Фатах“. Всички те печелеха стабилно от сделките с търговеца на оръжие от Истанбул, а сега нямаха пукнат цент.

— Затвори вратата — заповяда Мугния.

Саяд затвори и отиде при другите.

— Е? — попита Мугния.

— Нищо.

— Нищо ли? — подозрително попита Радих.

Саяд погледна жалкото нищожество от „Фатах“ и каза:

— Разбрах, че хората ти са си позволили известни волности с моя пленник през последните дни.

— Твой ли? — изкрещя Радих. — Той е мой пленник!

— Пленникът е бил ритан и тормозен и заради лошата хигиена, понеже хората ти серат като кучета, където им скимне в подземието, сега е сериозно болен.

Бадредин се намръщи отвратено:

— Да… трябва да спазвате елементарна хигиена. Или поне кажи на хората си да ходят на покрива. Слънцето ще реши проблема.

— Нима искаш да се катерим седем етажа, за да отидем до тоалетната? — възмути се Радих.

— Стига! — изкрещя раздразнено Мугния. Огледа всички, давайки да се разбере, че няма да търпи повече дребнави заяждания. — Някой е откраднал милиони долари от сметките ни, а вие спорите къде трябва да се сере!

— Аз само…

— Млък! — Мугния се обърна намръщено към Радих: — До гуша ми дойде. Само се оплаквате, спорите, мрънкате, и за какво? Така няма да постигнем нищо. Милиони долари са изчезнали, Шариф е мъртъв, а оня лешояд Иванов се кани да идва в Бейрут. Аз ли съм единственият, който смята това за обезпокоително?

— Иванов ми каза, че не знае нищо за убийство на Шариф — обади се плахо Саяд.

— Откога вярваш на всичко, което излиза от устата на един руснак?

— Нямам му доверие, но ми се стори много разтревожен от убийството на Шариф.

— Може би някой друг е очистил Шариф и след като турският ни приятел вече го няма, Иванов да е решил да източи всичките ни пари.

Саяд се замисли за момент над тази възможност. Не беше изключено. Иванов многократно бе доказвал, че не се спира пред нищо.

— И за капак, тия проклети християни решиха точно сега да показват сила. — Мугния поклати глава. — Тази работа никак не ми харесва. Нещо не е наред, а нямаме почти никаква информация.

— Защо му е на Иванов да идва в Бейрут? — попита Бадредин.

— Земя.

Всички погледнаха полковник Джалил от иранското разузнаване.

— Обясни — изръмжа Мугния.

— Тук, в Бейрут, има много ценна земя. Мнозина смятат, че след края на войната тук ще се правят големи пари.

— Защо просто не ни оставят на мира? — попита Мугния, без да се обръща конкретно към някого.

— Ами американците? — намеси се Радих. — Държим един от агентите им.

— Да, и той е бил изпратен, за да преговаря за освобождаването на бизнесмена им — добави Саяд с тон, подсказващ, че вече е мислил за тази възможност.