Винс Флин - Всичко е лично

Прозина се и потърка очи. Беше уморен. Обърна се, изгаси нощната лампа и се замисли за предстоящия ден. Малката екскурзия, за която бе загатнал Хърли, беше събудила интереса му. Чудеше се кого ще го изпратят да убие и дали е от преките виновници за атентата над Локърби. С тези радостни мисли, че ще ликвидира още един мръсник, започна да се унася. Изведнъж чу леко почукване.

Отметна завивките и изтича при вратата. Отново се почука, този път по-силно. Рап отключи и леко открехна вратата, после се усмихна широко. Грета бързо се промъкна вътре, затвори вратата след себе си и заключи.

Рап отвори уста да каже нещо, но тя постави пръст на устните му. Бутна го към леглото и като се изправи на пръсти, го целуна по устата. Той я притисна към себе си и я прегърна през кръста. Ръцете му трескаво започнаха да изучават тялото й, целувките им ставаха все по-горещи. Хвана главата й и опря челото си в нейното. Вгледа се в очите й, но преди да успее да заговори, тя се усмихна дяволито и го бутна на леглото.

Грета разкопча халата си и го пусна да се свлече на пода. Остана гола. Рап протегна ръце към нея и тя бавно се качи при него в леглото. Той я придърпа към себе си, започна да целува врата й, прокара длани по изящната гладка кожа на гърба й. Тя измърка от удоволствие, леко захапа ухото му, после плъзна устни към други места. Рап я притисна към себе си, взе инициативата, извъртя я към себе си. Хвана прекрасното й лице с две ръце и се вгледа в очите й. В този момент съществуваха само те, сега, тук. Нямаше вчера или утре. Не се беше чувствал толкова жив от години.

Трябваше да се срещнат два часа след изгрев. Саяд попита Мугния защо точно два часа и получи отговор, че страхливите американци атакували само под прикритието на нощта, а еврейските псета — когато издигащото се слънце свети зад гърба им. Саяд бе виждал израелците да нападат по всяко време на денонощието, но не смяташе да спори с Мугния, поне при сегашното му настроение.

Погледна своята опитна мишка от ЦРУ. Не се представяше много добре. Никой от ноктите му не беше пораснал достатъчно, за да използва клещите, затова се наложи да пробие дупка в единия му пръст, за да го принуди да отговори на няколко въпроса. Пленникът обаче припадна. В тези ситуации имаше определени параметри, но те не бяха ясно очертани. Човек никога не знаеше дали няма да попадне на костелив орех. Затова Саяд още не беше сто процента сигурен за Къминс. Имайки предвид плачевните хигиенични условия, нищо чудно, ако беше получил сериозна инфекция. От Азиз ал-Абуб Саяд знаеше, че пленникът може толкова да се разболее, че нервната му система буквално да изключи. Случеше ли се това, единственото решение беше да го излекуваш и чак след това да възобновиш разпитите.

За съжаление Мугния и другите искаха отговори, които не съществуваха. Поне не в главата на Къминс. Нямаха доверие на Иванов с постоянните му интриги, но в същото време омразата към американците и евреите бе толкова силна, че решиха все пак да проверят какво знае руснакът за изчезването на парите им. Освен това бяха пренебрегнали един много важен проблем, което бе нормално за такава голяма организация. Гледната им точка беше твърде ограничена и те подхождаха към ситуацията, сякаш все още водеха улични боеве в кварталите на Бейрут. Нападение, отстъпление, окопаване и сражения — с това се изчерпваха военните им умения. В сферата на шпионажа Саяд трябваше да анализира нещата от всички страни, да предвиди всички възможни изходи. Джон Къминс в крайна сметка щеше да попадне в ръцете на Иванов по единствената причина, че руснакът бе свикнал винаги да получава своето. Саяд трябваше много да внимава какви въпроси задава, защото рано или късно пленникът щеше да изпее на Иванов какво са го питали.

Трябваше да проведат усилено лечение с антибиотици на пленника. Другите можеха да си говорят, че няма да предадат Къминс, но Саяд бе приключил. Нямаше какво повече да научи от агента и не си струваше заради него да си създава проблеми. Избърса една капка кръв в бялата си касапска престилка и се почуди какво ще каже на Дамаск. Шефовете му щяха да поискат пълен доклад за ситуацията, но не желаеха да се занимават с тези малоумни палестинци.

Това беше парадоксът на Ливан по принцип и на Бейрут в частност. Палестинците би трябвало да си стоят в Палестина, не да идват тук. Те бяха нарушили баланса, който турците с векове бяха поддържали. Прогонването им от евреите бе разбило крехкия мир и тласнало страната към гражданска война. Сега, повече от петнайсет години по-късно, войната беше свършила и палестинците ставаха все по-самоуверени. В тази сравнително спокойна обстановка Дамаск губеше влиянието си върху поведението на различните враждуващи фракции. Сирийското ръководство обаче твърде бавно осъзнаваше очевидното. Детето беше пораснало и вече не се интересуваше, нито се нуждаеше от одобрението на родителя си. За щастие Саяд играеше ролята на чичо — много ненатрапващ се чичо. Особено тази сутрин.