Винс Флин - Всичко е лично

— Трябва да поговорим.

Хърли каза на събеседника си нещо на немски, което Рап не разбра, и след като синът на Олмайер се отдалечи, попита:

— Какво има?

Мич кимна към вратата на шумоизолираната стаичка:

— Какво означава това?

Шефът му стисна устни, както правеше, когато не искаше да говори за нещо, но отговори:

— Това е част от сделката. Не се безпокой. Довери се на Карл, той знае какво прави.

— Айрини знае ли за това? Или Спенсър Трейси, типът, чието истинско име не трябва да знам?

Рап имаше предвид мъжа, с когото се беше срещнал за кратко в офиса на „Интернешънъл Софтуер Лоджистикс“ и за когото предполагаше, че командва операцията. Вените на врата на Хърли изпъкнаха, което накара младежа леко да отстъпи назад. Старият шпионин реагираше така, преди да избухне.

Хърли почувства погледа на Олмайер върху себе си и вдиша дълбоко през носа и издиша през устата. Беше научил този трик от Люис. Помагаше му да се овладее. Олмайер мразеше скандалите.

— Виж какво, момче… това е сериозна работа. Има неща, които не е необходимо да знаеш, и уверявам те, за теб е по-добре да не ги знаеш.

— Това може ли да ми докара неприятности?

— Почти всичко, което правим, може да ти докара неприятности. Вземаме тези мерки, за да можеш сам да се грижиш за себе си, ако нещо се случи. Затова никой друг освен Карл и двамата му синове не бива да знае.

Мич отпи глътка уиски и понечи да попита още нещо, но се отказа. „На харизан кон зъбите не се гледат“ — помисли си.

Хърли съжаляваше, че не може да му обясни повече, но младежът трябваше да се научи от собствен опит, както той преди години. Отпи глътка бърбън и си помисли колко по-лесно би било, ако някой му беше показал някои неща. Това го накара да размисли и той заговори:

— Слушай… ти си способно момче, а от моята уста това е голям комплимент. Работата ми е да намирам недостатъци и да ги избивам от главата ти. Ще дойде момент… колкото и да си печен, колкото и да си нахъсан… ще дойде момент, когато ще се озовеш затънал до гуша в лайна. Може да е по твоя вина, но по-скоро ще е заради някой малоумен чиновник, тръгнал да гони кариера. Той ще те вземе на прицел и помни ми думата, колкото и да ти се иска да се защитиш, ще се наложи да бягаш. Да бягаш и да се скриеш… да се снишиш… да изчакаш бурята да отмине.

— И после какво?

— Ще излезеш, за да продължиш да се биеш, а може би ще изчезнеш завинаги. — Рап се намръщи и другият мъж се досети за какво си мисли. — Ние двамата много си приличаме, момче. Не е в природата ни да се крием, но винаги е хубаво да имаш вратичка за отстъпление. Така ще имаш възможност да помислиш, да откриеш кой ти върти номера и да се отървеш от него.

Мич замълча, докато осмисли този съвет. Огледа луксозно обзаведената библиотека.

— Кога заминаваме?

— Утре сутринта. По-късно ще ви направя инструктаж.

— Къде отиваме?

— В устата на лъва.

— Бейрут?

— Да. — Хърли вдигна чашата си. — Но преди това имам една малка задача за теб.

— Каква задача?

— Може би имаме нов заподозрян.

— Кой?

— Рано е да ти кажа.

— Хайде!

— Не… няма смисъл да те настройвам предварително. Айрини ще дойде сутринта да ни инструктира. Ако е получила потвърждение на информацията, ще те изпратя на еднодневна екскурзия някъде, а после ще дойдеш при нас в Бейрут.

— Ами сведенията от Бейрут?

— Добри са… много добри. Онези негодници пеят цял ден като птички.

Стояха в библиотеката още трийсетина минути. Олмайер представи синовете си на Рап и Ричардс. По-големият се казваше Аугуст, а по-малкият — Роберт. И двамата бяха вицепрезиденти на банката и членове на управителния съвет. Главата на семейството увери двамата млади американци, че могат да имат пълно доверие на синовете му, и Хърли потвърди. Тъй като заминаваха на другата сутрин, Олмайер предложи да се съберат по-рано, за да си преговорят подробностите по фалшивите си самоличности.

Малко преди седем се преместиха в дневната, която бе декорирана във френски бароков стил. Белите орнаменти с форма на цветя, листа и раковини върху мебелите и стените бяха в силен контраст с естествената дървесина в библиотеката. На един от четирите дивана в помещението седеше Грета. До нея имаше по-възрастна жена, за която Рап предположи, че е баба й, тоест жената на Олмайер старши.

Грета му се усмихна. Този път Рап не загуби самообладание, отговори с дяволита усмивка и се приближи към тях.

— Добър вечер, дами. — Подаде й ръка. Този път суха. — Грета, изглеждаш прекрасно.