Винс Флин - Всичко е лично

Кьониг изпелтечи:

— Опасявам се, че никога няма да намерим тези пари.

— Защо?

Банкерът разпери ръце:

— Сякаш са се разлетели по всички посоки на света. През цялата си кариера не съм виждал такова нещо. Първите искания за превод са се получили по факса, на три етапа. От всички точки на света.

— Откъде?

— Хонконг, Сан Франциско, Ню Йорк, Лондон, Берлин, Париж, Истанбул, Москва, Делхи…

— Москва ли?

— Да.

— Искам да видя факсовете.

Банкерът поклати глава.

Швец въздъхна:

— Ох… защо толкова усложнявате нещата? Хер Кьониг, знам къде са били влоговете. В женевския клон на вашата банка. Не сте толкова невинни, колкото се опитвате да се изкарате. Или ще ми покажете факсовете, или рискувате някоя нощ да ви пратим гости като тези, които са посетили Дорфман.

Кьониг преглътна тежко.

— Мисля, че мога да направя едно изключение.

— Добре. Сега обяснете защо мислите, че никога няма да успеем да си върнем парите.

— Юридическият ни съветник ме уведоми, че никоя от банките, в които са били прехвърлени парите тази сутрин, не се е съгласила да ни предостави информация.

— Сигурно има начин да ги принудите.

— За целта ще трябва да се съдим с години и дори така ще успеем да открием само част от парите.

— Може би трябва да приложите по-голям натиск.

Кьониг осъзна, че думите му постигат обратния ефект на този, който целеше. По лицето му пролича напрегнатост.

— Трябва да ви предупредя, че някои членове на борда имат силни подозрения, че това са мръсни пари.

— Мръсни пари ли? — сопна се Швец, сякаш прие това като обида.

— Има слухове, че хер Дорфман е работил за източногерманското ЩАЗИ преди падането на Стената.

— Слуховете са лошо нещо.

— Говори се също, че е работил и за вашето ГРУ. Че е помагал на някои хора да перат пари.

Швец се ухили злорадо. Дорфман наистина беше шпионирал, но за КГБ, не за ГРУ.

— Откъде чувате такива неща?

— От хора, които знаят такива неща — многозначително отговори Кьониг. — Искате ли да говорите с тях?

Швец изведнъж осъзна, че започва да губи инициативата. Трябваше да каже нещо, което да смути Кьониг.

— Да се върнем пак на банковото законодателство. Предполагам, че същите тези закони могат да се използват за прикриване на сериозната некомпетентност на хората ви в Женева… или за прикриване на онзи колега на хер Дорфман, който му е помогнал да си играе с милиони долари, които не му принадлежат. Публична тайна е, че в повечето банкови обири участват вътрешни лица.

— Това са безпочвени обвинения.

— Както и слуховете, че хер Дорфман е бил шпионин на ГРУ.

Шах и мат. Кьониг замълча за момент, после предложи:

— Искате ли да говорите с хората, които твърдят, че хер Дорфман е бил шпионин?

— Разбира се — отвърна руснакът, макар че нямаше такова намерение, — но преди това искам да видя факсовете. Особено изпратените от Москва.

Кьониг го изгледа изпитателно. След малко каза:

— Ще наредя да ви направят копия. Изчакайте една минутка.

Излезе от стаята, като преди да затвори вратата, погледна намръщено назад.

Швец нервно закрачи из стаята. Бъркотията беше голяма. Ако тези крадци със скъпи костюми намереха доказателства, че Дорфман е работил за КГБ, нямаше да им върнат нито долар. Германците мразеха руснаците почти толкова, колкото руснаците мразеха германците. Кьониг се върна след няколко минути. Този път с него имаше още двама души и Швец разбра, че всичко пропада. Банкерът му даде купчина листове. Бяха празни, само в горния край имаше преснимани факсовите номера на подателя и получателя. Със същия успех можеше да напише „Начукай си го“ с големи букви върху листа. Все пак и това беше нещо.

Пийнаха по чашка в библиотеката и Рап си спомни за студентските си напивания в колежа, само дето сега не го правеха в някой нюйоркски бар, а в луксозна резиденция в околностите на Цюрих. Олмайер не допускаше хубавият алкохол да се разрежда с друго освен с лед, затова не им сервираха нещо за ядене и безалкохолно. Рап предпочете чаша шестнайсетгодишно шотландско уиски „Лангавулин“ и помоли за няколко бучки лед. На Олмайер му доставяше удоволствие да се прави на домакин и го поздрави за избора. Мич се усмихна и вдигна чашата си:

— Благодаря.

Грета още не беше дошла, затова Рап използва възможността да поговори с Хърли, който стоеше до масивната гранитна камина и приказваше с единия от двамата синове на домакина. Приближи се зад гърба на стария шпионин и го потупа по рамото.