Винс Флин - Всичко е лично

Рап беше клекнал, опрял гръб в пощенската кутия, и броеше изстрелите — досега осем. Чакаше неминуемото затишие в бурята. Имаше обаче един проблем. Докато неговият пистолет бе снабден със заглушител, либиецът нямаше. Осем изключително силни гърмежа бяха проехтели в града с най-нисък брой на убийствата в целия индустриален свят. Сигурно звучаха като артилерийска канонада.

Не знаеше колко резервни пълнителя носи либиецът, но със сигурност не можеха да се сравняват със седемдесет и двата патрона, които имаше той. Рап отпусна все още неизвадената от кобура берета и натисна голямото сиво копче на електронния си часовник „Таймекс“. Беше нагласен на хронометър. Средното време за реакция на полицията в голям град е около три минути. Стига, разбира се, наблизо да няма патрулна кола. Някои правила бяха гъвкави, но имаше и такива, които не можеха да се нарушават. Едно от тези твърди правила бе забраната да се убиват полицаи. Хърли им беше казал: „Ако убиеш полицай, аз ще те убия преди тях.“

Първите осем изстрела следваха бързо един след друг. Съдейки по гърмежите, оръжието беше максимум 9-милиметрово или 40-ти калибър. Рап не чу къде се заби първият куршум, след като прелетя покрай главата му, но вторият разби страничното стъкло на едно бяло беемве, паркирано наблизо, и сега алармата свиреше и пиукаше като обезумяла. Следващите шест улучиха пощенската кутия. Либиецът не действаше много умно, освен ако нямаше втори пистолет или не се приближаваше. Рап се съмняваше, че случаят е такъв. Исмаил беше уплашен и искаше да избяга, което само по себе си бе обезпокоително.

От Цюрих дотук бе стигнал лесно — за малко под три часа, включително краткото спиране, за да се обади на един номер за гласова поща и да получи потвърждение, че субектът е на работното си място. Информацията бе повече от ясна. Подслушваха разговорите на либиеца от служебния му телефон, знаеха къде живее и каква кола кара. Хърли даде на Рап специални указания. Да проследи Исмаил след работа до апартамента му. Ако вечерта излезе да свърши нещо или на разходка и има удобна възможност, да го ликвидира. Ако не, да изчака до сутринта и да го застреля, когато се качва в колата си. Рап спазваше стриктно инструкциите и когато либиецът излезе в десет и девет вечерта, тръгна след него.

След една пресечка му направи впечатление, че Исмаил носи голям сак, преметнат през рамо. Едва тогава започна да се замисля. Запита се нормално ли е човек да излиза от жилището си в студена зимна нощ, в час, когато вече би трябвало да е в леглото. Разбира се, имаше хора, които излизат след десет, но това далеч не беше обичайно поведение. Особено във вторник. С този голям сак либиецът приличаше на човек, който спешно се евакуира. Такива мисли преминаха през главата на Рап секунди преди Исмаил да изпълни некадърния тореадорски номер. Вече се канеше да ускори крачка, за да го настигне преди следващата пресечка, да го застреля в тила и да отпраши към Франция.

Сега, единствено защото бе пренебрегнал предупрежденията на Хърли, трябваше да се крие зад тази пощенска кутия, да брои изстрелите и да се чуди дали Исмаил няма и втори пистолет. Поредният куршум издрънча върху кутията, после — две секунди затишие. Рап извади ръката си, за да провери дали няма шанс за един изстрел. Дръпна я бързо, защото наблизо изсвистя нов куршум — десетият. Рикошира от бордюра и отхвърча някъде по улицата. На него му се стори, че долови изщракване от пълнител, но не беше сигурен. След части от секундата чу отдалечаващи се стъпки на тичащ човек. Това беше. Негодникът бягаше.

Рап измъкна пистолета изпод дясната си ръка и скочи между две паркирани коли вляво. Като стоеше приведен, надникна над покрива на едната. В този момент либиецът изчезна зад близкия ъгъл. Мич се усмихна доволно. „Бягай колкото искаш — помисли си. — Колкото повече се отдалечим от мястото на изстрелите, толкова по-добре.“

Рап бързо изтича до ъгъла, като се стараеше да се крие зад паркираните коли. Намираха се на левия бряг на Рона и Исмаил тичаше към реката. Излязоха от жилищната част на квартала на някаква търговска улица. Магазините бяха затворени, тротоарите — пусти. Рап излезе на платното и спринтира. Женева, притисната между планините от едната и езерото от другата страна, бе по-гъсто застроена от повечето европейски градове. Улиците едва стигаха да се разминат две малки коли. За американски джип и дума не можеше да става.

Исмаил бягаше трийсетина метра напред. На такова разстояние не беше лесно да го улучиш и от неподвижна позиция, камо ли докато тичаш и се целиш в движеща се мишена. Рап държеше пистолета отстрани на тялото си. Всичко, което носеше, беше черно — дългото палто, панталоните, обувките, оръжието. Черно на черен фон. Идеалното прикритие. С всяка крачка настигаше Исмаил, но в същото време се прикриваше — темето му едва се показваше над покривите на колите. Исмаил го забеляза, когато минаваше между две от тях. Бяха на не повече от двайсет метра един от друг. Или либиецът беше много бавен, или Рап тичаше много бързо.