Винс Флин - Всичко е лично

Отпи още една глътка, но този път не му помогна. Очите му като че ли сами търсеха на запад мястото на бившето посолство. През онзи ден бе дошъл тук — в „Бурж Хамуд“. Сутринта се срещна на кафе с един от информаторите си, Левон Петросян — арменски мафиот, чийто бизнес процъфтяваше през войната. Освен че се грижеше в квартала му да има ток, вода и храна, Петросян владееше хазарта и проституцията, а също изкарваше доста пари от рекет. След срещата Хърли реши да пробва част от услугите на лудия арменец. Както се забавляваше с две арменки от Източна Турция, стаята изведнъж се разтресе от експлозия.

Най-лошите му страхове се потвърдиха, когато изтича на покрива, все още обувайки панталоните си. През 1983-та бомбените атентати все повече зачестяваха, но това звучеше много по-силно от обикновена мина или снаряд от РПГ. Мястото, от което излизаше димът, не оставяше съмнение, че мишена е била посолството. Единственият въпрос беше колко сериозни са пораженията. Хърли изтича обратно в стаята, за да си прибере нещата, и хукна на улицата, където шофьорът му дремеше зад кормилото на служебния джип. Хърли го изблъска от седалката, запали и даде газ по улицата.

Когато стигна до седеметажната сграда, сърцето му се сви. Главният вход го нямаше и по средата на цялата постройка, от първия до седмия етаж, зееше огромна дупка. Основната част от посолството като че ли се беше отцепила от едното странично крило. Странно, но покривът изглеждаше почти незасегнат. Хърли си спомни, че е бил укрепван допълнително, за да издържи тежестта на цялата комуникационна техника. Когато прахта се послегна, първите оцелели започнаха да се измъкват от руините. На този етап Хърли все още имаше надежда.

Два дни трябваше да минат, докато осъзнаят мащаба на трагедията. Дотогава надеждата, която Хърли още таеше, докато гледаше как първите оцелели се измъкват навън, съвсем си беше отишла — заедно с един от най-добрите му приятели, бащата на Айрини Кенеди, и още шейсет и двама души. Както беше нормално за ливанската гражданска война, повечето загинали бяха от местните, но в качествено отношение ЦРУ претърпя много по-тежки поражения. Осем служители на Управлението загубиха живота си, а отделът за Близкия изток бе обезкървен.

Стансфийлд — по онова време помощник-оперативен директор — веднага долетя да оцени щетите. Чувството на вина, което Хърли изпитваше, бе непоносимо. Той се опита да се оттегли, но Стансфийлд не искаше да чуе. Не го интересуваше защо Хърли е пропуснал заседанието за един часа в посолството. Появиха се спекулации и по този въпрос. Дали терористите от „Ислямски джихад“ просто са извадили късмет, или са имали вътрешна информация. Ако второто бе вярно, изглеждаше, че Хърли е избрал подозрително подходящ момент да отсъства. Няколко души от висшето ръководство го наблюдаваха под лупа, но Стансфийлд уреди нещата. Подчиненият му отишъл на среща с Петросян и тя се проточила повече от предвиденото. Нямаше нужда никой да знае повече. Фактът, че когато натовареният с експлозиви микробус се е врязал във входа на посолството, Хърли е бил в компанията на проститутки, бе маловажен. Вече бяха загубили достатъчно добри служители и нямаше нужда да губят още един заради пороците му — пороци, за които Стансфийлд много добре знаеше.

Хърли съзнаваше, че началникът му е прав, но това не означаваше, че може да отмине случилото се ей-така. През следващите няколко месеца той се държеше като обезумял. Шефът му получи доклад за зачестили убийства на мюсюлмани в различни райони на града, които дотогава бяха сравнително спокойни. Ставаха абсолютно произволно, по всяко време на денонощието. Един човек бил застрелян, докато си четял вестника на балкона, друг бил удушен в обществена тоалетна, трети — убит на излизане от дискотека. И тримата имаха някакви връзки с „Ислямски джихад“. Стансфийлд извика Хърли във Вашингтон, попита го дали знае нещо и за негова изненада той призна за убийствата.

Стансфийлд не можеше да позволи един от най-старите му приятели и най-добрите му служители да обикаля и да убива, когото поиска, дори това да беше оправдано до известна степен. Както бе изтъкнал Хърли, „Ислямски джихад“ беше обявил война на Съединените щати; той просто отговаряше на поканата. В мисленето му имаше известна логика, но в онзи момент ЦРУ не можеше да си позволи повече проблеми с медиите и политиците. Решението беше лесно. На афганистанско-пакистанската граница напрежението растеше, а Хърли познаваше руснаците повече от всеки друг. Затова Стансфийлд го изпрати в Пешавар да обучава и въоръжава муджахидините.