Винс Флин - Всичко е лично

Ето сега, след близо десет години, той беше тук, за да затвори кръга. Отново в това свърталище на религиозни фанатици, които си мислеха, че те единствени знаят какво иска Господ. От години се опитваше да предупреди началниците си, че тези ислямски откачалки ще им създават големи главоболия. Той познаваше отблизо и двете страни — Бейрут и Афганистан — а в сравнение с афганистанците тези тук бяха направо дилетанти. На хора, които принуждават жените си да ходят омотани от главата до петите с чаршафи и отказват да близват и капка алкохол, докато изнасят опиум в промишлени количества, определено нещо им хлопаше. Едно от железните правила на Хърли бе да не се доверява на никого, който не пие. Афганистан беше цяла общност, която не близваше алкохол, и това го плашеше до смърт.

Хърли отпи глътка уиски и изтръска още една цигара от пакета. Запали я, издиша дима и се замисли за утрешния ден. Дотогава тайната квартира щеше да бъде обезопасена и оборудвана, а до ранния следобед и подкрепленията щяха да са готови. Той трябваше да провери каква информация има техният човек от ЦРУ и ако не беше достатъчно, да се види с Петросян. Говореше се, че арменецът притежава над две хиляди апартамента в квартала. Това сигурно му носеше големи доходи, но хората като Петросян винаги искаха още пари, а пари Хърли най-после имаше много.

Това, което нямаше, беше време. Ако искаха да спасят Шноз, трябваше да действат бързо. Понякога бързите действия носеха преимущество, но човек се нуждаеше и от почивка, а през последната седмица действаха на пълни обороти. Шариф, Дорфман, сега и Исмаил. Атаката щеше да продължи още няколко дни.

Той погледна бутилката и се запита дали това идване в Бейрут няма да му коства живота. Като се замислеше само колко пъти е лъгал смъртта, колко души е убил, колко богове, истински или въображаеми, е разгневил. Ако на някого му беше писано да умре в тази операция, това бе той. Погледна към небето и изрече:

— Не предизвиквайте боговете.

Изля още уиски в гърлото си и се усмихна. Ако това беше неговият час, той бе готов да го посрещне.

Слънцето залязваше малко след пет вечерта и изгряваше малко след шест сутринта. При този слаб ток и без пердета на прозорците след залез в сградата нямаше какво да се прави и Саяд си беше легнал рано. Преданият Самир бе довлякъл дюшек и газов фенер и му беше подготвил стая на петия етаж, далеч от бойците и шума. Саяд бе минал да провери двамата затворници, за да се увери, че всичките му заповеди се изпълняват. Бизнесменът изглеждаше доста по-добре от шпионина. Саяд беше довел лекар да се погрижи за Къминс, но прогнозата не беше добра. Имаше опасения, че побоите, гладуването и нехигиеничните условия са причинили чернодробна недостатъчност.

Тази новина разтревожи Саяд. От няколко седмици предупреждаваше пазачите да стоят далеч от пленниците. Те обаче не можеха да проумеят, че двамата американци няма да им донесат никаква полза, ако са мъртви. В комбинация със стреса от изчезналите пари и идването на Иванов, това бе достатъчно, за да разгневи Саяд. Той събра хората в мазето и заплаши, че ще разстреля първия, който дръзне да посегне на пленниците. Забеляза, че единият завъртя очи, когато чу заповедта, и докато нещастникът се усети, дулото на Саядовия „Макаров“ сочеше челото му. Другите най-после си взеха бележка.

Когато си лягаше, Саяд се запита дали негодниците ще спазят заповедта му, или ще вдигнат бунт. Само това му липсваше сега. Не успя да се наспи. Измъчваха го кошмари, реалистични и странни. Той бягаше. Сигурно се намираше на някакъв плаж, защото колкото и усилия да полагаше, краката му едва се движеха, сякаш затъваха в дълбок пясък. Имаше гъста мъгла, толкова гъста, че не можеше да види по-далеч от протегнатата си ръка. Отгоре летяха самолети, бръмчаха и пускаха оглушителни бомби в далечината. В мъглата блясваха ярки искри, влагата във въздуха заглушаваше тътена. Защо тичаше към бомбите? От какво бягаше? Събуди се внезапно, облян в пот и с разтуптяно сърце.

Огледа помещението, в което бе решил да прекара нощта. През дупката на мястото на прозореца проникваше мека лунна светлина. Самир беше натрупал стъклата и парчетата мазилка в един ъгъл. Всичко друго, което е било вътре, бе отмъкнато от мародери. Нямаше мебели, подът беше гол, с остатъци от лепило от мокета. Обстановката бе потискаща. Онези гении от Дамаск трябваше да бъдат принудени да прекарат поне една нощ на такова място.