Телефонът се намираше зад дебелака, в старомодна, тясна кабинка. Хърли реши да не се обажда, а да излезе и да разучи околността. На входната врата спря и се огледа за подозрителни субекти. Ако забележеше нещо, веднага щеше да се върне вътре, да вземе Ричардс и да се качат на покрива. Можеха да се прехвърлят по покривите през две сгради във всяка посока и да се измъкнат оттам. Тротоарът пред хотела беше пуст, затова излезе, извади една цигара „Кемъл“ и я запали. Огледа се небрежно. Преброи осем коли, които стояха там от миналата вечер. Имаше само една нова — малка, с две врати. Нищо обезпокоително.
Надясно или наляво? Странно колко често нещата опираха до това — ези или тура. Избра наляво. В тази посока улицата се изкачваше с лек наклон, не че имаше значение, но миналата вечер беше видял натам някакво магазинче с уличен телефон отпред. Хвърли фаса си на улицата, за да допълва асортимента остатъци от всякакви марки цигари, и тръгна. Още нямаше осем и по улицата не се виждаха много хора. Всъщност бе почти пуста. През близкото кръстовище в посока отдясно наляво минаха две коли; някакъв човек тътреше куфар по тротоара. Хърли не си спомняше дали за град като Бейрут е нормално да е толкова пусто в този час. Всеки град имаше различен пулс. В някои блъсканицата започваше още в седем, но повечето средиземноморски градове живееха на доста бавни обороти. Особено ако са преживели такава травма като този.
Пред магазинчето седеше някакво хлапе. Изглеждаше на около осем. Когато американецът го доближи, то размаха някакъв вестник и започна да цитира основните новини. Хърли се усмихна. Независимо къде се намираше, нямаше как да не се възхити на дете, което е станало толкова рано, за да продава нещо. Бръкна в джоба си и тъкмо напипа портфейла, когато вътрешната му аларма се включи. Мярна някакво движение отляво, от магазинчето, две или три коли запалиха едновременно, чуха се стъпки. Огледа се в двете посока и забеляза, че симпатичното хлапе бърза да се махне от улицата.
От магазинчето излязоха двама мъже — едри, яки, с униформи — спряха точно до него. С бръмчене и свирене на гуми от всички посоки се приближаваха коли. Хърли се обърна с намерението да побегне към хотела, но други двама мъже му препречиха пътя. Единият водеше голяма германска овчарка. „Това е нещо ново“ — помисли си. Досега не беше виждал местната полиция да използва кучета. За по-малко от пет секунди го обградиха десет души и три коли. Шестима бяха с полицейски униформи, четирима — цивилни. Цивилните бяха извадили пистолети. Можеше да са от местните милиции, детективи или най-лошото, от сирийските тайни служби. Униформените полицаи размахваха дървени палки.
„Интересно“ — помисли си Хърли. Никой от тях не се опита да му направи нещо. Хърли посегна към цигарите, като се опита да прецени шансовете си. Дори да беше въоръжен, нямаше начин да се измъкне. Мъжете изглеждаха неспокойни, което бе показателно. Някой ги беше предупредил. Имаха указания да се държат на разстояние, което бе необичайно за тази част на света. Тук обикновено първо биеха, а после питаха.
Той запали цигарата с нетрепваща ръка като на мозъчен хирург. Попита на арабски:
— Какъв е проблемът?
— Добро утро — поздрави го един усмихнат мъж с костюм и жилетка, застанал зад стената от юначаги. — Очаквахме ви, господин Шърман.
Обърна очи към двамата, които бяха застанали зад Хърли, и им кимна почти незабележимо.
Американецът се обърна и парира удара с китката на лявата си ръка, после фрасна с длан първия нападател по носа. Изтръгна палката от ръката му и се наведе точно навреме, за да избегне удара на партньора му. Полицаят загуби равновесие и остави ребрата си незащитени. Хърли го удари с палката там и го изпрати на земята. Точно когато се обръщаше към другите, получи удар по главата, после в гърба. Падна на колене и в този момент върху него се изсипаха удари и ритници. Последната му мисъл, преди да припадне на тротоара, беше: „Дано Ричардс има време да избяга.“
Рап смени скоростите на малкото сребристо рено клио и намали дистанцията с предната кола, чакаща пред пропускателния пункт за влизане в Бейрут. Това беше третата проверка от сирийската граница насам. Малкият 1,2-литров двигател имаше мощност почти колкото старата градинска косачка на баща му. Ако се наложеше да бяга от властите, гонитбата нямаше да продължи дълго. Чакаше вече петнайсет минути и колоната едва пълзеше. В колата нямаше климатик, затова беше смъкнал прозорците.
Читать дальше