— Няма да се разочароваш.
Той се чувстваше като пребит. Умираше от жажда, после му трябваше едно кафе и накрая да хапне нещо. Едва след това може би щеше да е в състояние да мисли. Даде знак на Радих да разказва.
Палестинецът нареди на хората си да излязат и прошепна:
— Спомняш ли си американеца, който се представяше като Бил Шърман?
Дали си го спомняше? Мръсникът беше убил предшественика на Саяд, както си закусвал една пролетна утрин.
— Разбира се, че си го спомням.
— Моите хора на летището… единият от тях твърди, че тази вечер е видял Шърман.
— На летището ли?
— Да. Дошъл от Париж с някакъв друг човек.
На Саяд не му се вярваше много. И преди беше чувал, че Шърман се е върнал. Всъщност всяко убийство на някой по-високопоставен човек се приписваше на него.
— Откъде е толкова сигурен? От години никой не е виждал Шърман.
— Моят човек казва, че е остарял. Косата му е побеляла, но очите… — Радих посочи своите. — Каза, че имал същите очи. Като на дявол. Казва, че си го спомня като много коварен човек, с много пороци.
Саяд почувства устата си необичайно пресъхнала. Намери каната с вода, която Самир му беше оставил в един ъгъл, и отпи няколко глътки. Защо ли американците изпращаха Шърман в Бейрут след толкова години? Най-очевидният отговор се намираше в мазето на сградата. Искаха да си приберат агента. Но защо изпращаха убиец като Шърман? Този човек бе предвестник на смъртта, не парламентьор. Саяд се обърна пак към Радих:
— Твоят човек видял ли е случайно накъде отива?
Палестинецът се усмихна самодоволно:
— Вчера след срещата ни дадох нареждания. Казах на всички да си отварят очите за всичко подозрително. Хората ми си разбират от работата. Проследили са него и другия американец до „Интерконтинентал“.
— И?
— Пили по чаша в бара, после Шърман купил бутилка „Джак Даниелс“ и пак взели такси, едно от нашите. Слезли пред хотел „Даура“. След като таксито си тръгнало, отишли пеша до друг хотел, на три пресечки оттам.
— Кой?
— „Мар Юсиф“.
— Там ли е сега?
— Да. Взели са две стаи за една нощ. Току-що говорих с управителя. Още са там.
— Сигурен ли си? — скептично попита Саяд. — Онзи Бил Шърман, когото познавам, никога не би позволил да го проследят.
— Хората ми са добри. Обучил съм ги да работят с радиостанция. Имат изградена система на летището. Когато видят някого, от когото можем да изкараме пари, го проследяват и ми докладват. После го отвличаме. Вече изпратих хора натам. Има само един проблем.
— Какъв?
— Хотелът е в „Бурж Хамуд“.
Саяд тръсна глава, за да се разсъни. При нормални обстоятелства не би задал такъв глупав въпрос. Много добре си спомняше, че Шърман има тесни връзки с арменците. Ситуацията беше деликатна.
— Ако се замесим в престрелка в „Бурж Хамуд“, няма да излезем живи оттам.
Радих не се опита да му противоречи.
— Ще чакаме и ще го следим. Ако излезе от „Бурж“, ще го хванем.
Самият факт, че го бяха забелязали, беше голям шанс. С човек като Шърман късметът нямаше да е дълго на тяхна страна. Рано или късно щеше да забележи, че го следят. Тогава щеше да убие всеки, който го наблюдава, и да изчезне вдън земя.
— Кажи на хората си да стоят настрана.
— И после какво?
— Комисарят на полицията ми дължи услуга. Те могат да влизат в „Бурж Хамуд“ без проблеми.
Този път Радих поклати глава:
— Не съм сигурен.
— По принцип си прав, но има някои неща, които не знаеш. Няколко влиятелни арменци дължат услуги на комисаря. Ако полицията не създава проблеми на техните хора, всичко ще мине гладко.
— Ако се изстреля дори само един куршум… — измърмори Радих и присви очи.
Саяд завърши изречението му:
— Целият квартал ще пламне.
Такава беше бейрутската действителност. Един изстрел стигаше, за да тласне целия град обратно към хаоса и гражданската война.
Когато стигна до последната площадка на стълбите, водещи към малкото фоайе, Хърли забеляза някакъв тип, седнал на едно кресло с гръб към вратата. Можеше да не е нищо, но шпионинът беше оцелял толкова години именно благодарение на това, че забелязваше дребните неща. Ако се натрупаха прекалено много от тях, обикновено идваха неприятности. Имаше канапе и три кресла. Подозрителният тип седеше на най-крайното вляво — същото, на което Хърли би седнал, за да наблюдава кой слиза по стълбите. Американецът мина през фоайето, като внимателно наблюдаваше другия човек. Непознатият бавно затвори очи и продължи дрямката си. Вместо да излезе, Хърли спря пред рецепцията. Там нямаше никого. Той погледна през отворената врата в стаичката отзад. Не видя никого, но отвътре се чуваше телевизор. Хърли погледна крадешком назад, за да се увери, че дебелакът е още на креслото. Онзи седеше със затворени очи, сякаш спеше. Хърли се успокои.
Читать дальше