Винс Флин - Всичко е лично

Хърли забеляза смутените погледи на другите двама араби и добави:

— Наистина ли не знаехте, че майката на Радих е курва? Трябва някой път да я пробвате. Е, малко се е отпуснала с годините… не е толкова стегната отдолу, ако ме разбирате.

Намигна им, сякаш и тримата си мислеха за едно и също.

— Стига — заповяда сириецът.

Нареди на подчинения си по-бързо да стегне китките на Ричардс, после накара двамата да излязат.

Хърли им се усмихна и точно когато затваряха вратата, извика:

— И не забравяйте да попитате Радих за майка му. Това е най-голямата мръсница, с която съм спал.

Вратата се затвори. Саяд сложи ръце на кръста си и въздъхна разочаровано.

— Това е самата истина — заяви Хърли, като закима енергично. — Истинска сексмашина. Всъщност тя трябваше да ми плаща.

Саяд знаеше, че според правилата не трябва да отговаря, но се почувства длъжен да каже нещо.

— Много интересен тип си, Шърман. Сигурно си много неуверен в себе си.

— Защо мислиш така, полковник?

— Очевидно е. Трябва ли да ти го казвам?

— Е, все още не мога да чета мисли, тъй че изплюй камъчето.

— Страхуваш се, че няма да издържиш на методите ми, затова се опитваш да ядосаш един от другарите ми дотолкова, че да те убие.

Американецът го изгледа объркано:

— Полковник, много ме надценяваш. Не съм толкова умен. Просто съм един потентен мъж, който е преспал с безброй проститутки… една от които, между другото, е майката на Радих.

Саяд се изсмя:

— Да, ти си необикновен човек.

— Какво трябва да направя, за да ми повярвате? Наистина, ще ви излъжа за много неща, но за майката на Радих казвам самата истина. Не искам да й правя комплимент, но е неповторима в леглото. Освен това кой може да я обвинява, че се опитва да изкара пари за децата си?

Саяд се замисли за момент и поклати глава. Крайно време беше да поеме нещата в свои ръце. Докара металната количка и разгледа инструментите. След като се подготви, отвори шишенце амоняк и го поднесе под носа на Ричардс. Младежът се закашля и отвори очи. Саяд се обърна към застаряващия циник:

— Твоят приятел, господин Ричардс, беше достатъчно любезен да ни каже името си.

— Изобщо не го познавам.

— Аха… Добре, ще се опитаме да опресним спомените ти. Ето какво ще направим. — Саяд взе една ножица за ламарина и продължи: — Аз ти задавам въпрос. Ако откажеш да ми отговориш или излъжеш, отрязвам един от пръстите на Ричардс.

— Супер. — Хърли се надигна доколкото му позволяваше тиксото. — Искам да видя как го отрязваш още сега. Хайде, давай.

— Шърман, кое е истинското ти име?

— Хайде, отрежи му пръста. Отрежи му цялата ръка… ще бъде голям купон.

Ричардс съвсем се свести и на лицето му се изписа паника.

— Какво приказваш?!

— Той вече ни каза името ти — добави Саяд, — но искам да го чуя и от теб.

— Добре… Уилям Текумсе Шърман. Сега доволен ли си? Може ли да си ходим вкъщи?

— Не. Не е това името, което ни каза той.

— Мислиш, че не знам собственото си име?

— Последна възможност.

Саяд отвори ножицата и постави челюстите около лявото кутре на Ричардс.

— Уилям Текумсе Шърман.

— Грешен отговор.

Саяд натисна червените дръжки, ножицата се затвори с изщракване и пръстът падна на мръсния под. Ричардс запищя от болка, а Саяд премести ножицата около кутрето на Хърли.

— Сега е твой ред! — изкрещя. — Името?

Хърли бе извъртял главата си настрана, сякаш нямаше нерви да гледа. Размърда устни и измърмори нещо.

— По-силно… не чух!

Хърли бавно завъртя глава, погледна Саяд, после сведе очи към кутрето си. Разстоянието бе подходящо. Престори се, че ще заплаче, пак измърмори нещо и когато другият се наведе още малко, за да чуе по-добре, рязко наведе главата си надясно. Захапа ухото му, стисна зъби и ръмжейки като звяр, дръпна с всички сили главата си назад.

Саяд изкрещя и отскочи, хвана с две ръце разкървавеното си ухо. Направи няколко крачки назад и погледна пленника. Онова, което видя, го ужаси. Бил Шърман държеше парче от собствената му плът в устата си. Лудият американец се ухили и задъвка ухото като парче чипс.

Рап се загледа над града. Беше се стъмнило и сега дълбокият белег, известен като Зелената линия, приличаше на широка, страховита река — черна бездна, разделяща града през средата. На две пресечки от двете й страни обаче се забелязваха признаци на живот. Прозорците на сградите светеха, по улиците минаваха коли, свиреха клаксони, бръмчаха стари двигатели — всички нормални признаци и звуци на един голям град. Но не и в пустия коридор на разрушението. През последния час само две коли бяха пресекли тази ничия земя. Явно примирието бе постигнато, както често става, след разделянето на враждуващите общности. От мястото му не се виждаха улиците, преминаващи в посока изток-запад и може би през сектора преминаваха и други автомобили, но не чак толкова много, за да променят очевидното. Това беше един разкъсан на парчета град.