Винс Флин - Всичко е лично

— Точно така. Пешка за офицер. — Ридли сви рамене. — При малко късмет може да успееш да убиеш няколко от тях. — Допи бирата и погледна на запад. — Има още нещо. За руснаците.

— Да?

— Стан не ти е казал всичко. Руснаците… избиха две семейства. С жените и децата. Шибани касапи. — Той поклати глава, за да се отърси от лошите спомени. — Ние не сме като руснаците. Не убиваме жени и деца. Поне не умишлено. Никога не забравяй това.

Саяд вдигна огледалцето, завъртя главата си надясно и погледна превръзката, като внимателно опипа краищата й. Утринното слънце огряваше стаята му. Нямаше шанс да му пришият надъвкания хрущял и кожа — поне така твърдеше лекарят, макар той да подозираше, че просто не е в час с последните открития в медицината. След като всичко това свърши, смяташе да отиде в Париж и да потърси пластичен хирург, който да направи нещо за чуканчето, останало от ухото му.

Ако си пуснеше по-дълга коса, можеше временно да реши проблема, но не искаше да живее до края на дните си с белега от срещата си с Бил Шърман. Засега това беше единственото име, което знаеше. Другият американец, Ричардс, им бе казал, че не знае истинското име на шефа си. За да разбере дали казва истината, Саяд трябваше да го поразпитва още малко, а както вървяха нещата, едва ли щеше да има тази възможност.

Едно бе сигурно: душевното състояние на Шърман беше извън всякакво съмнение. Саяд се занимаваше с това от близо двайсет години, но досега не беше срещал никого, който дори малко да се доближава до това животно. Този тип очевидно бе луд. Кой нормален човек би отхапал нечие ухо, та после да вземе и да го сдъвче? Твърде пресният спомен за това го накара да потрепери. Никога не му се беше случвало нещо толкова странно. Болката бе силна, нетърпима на моменти, но вече отшумяваше. Сцената обаче — как друг човек дъвче ухото му — ставаше все по-жива в съзнанието му. Чувството бе мъчително и още повече засилваше желанието му да се отърве час по-скоро от Бил Шърман, или както беше истинското му име.

Закопча чистата бяла риза, която му беше донесъл Али, и облече сакото си. Чу стъпки по коридора и се обърна. Радих бе застанал на вратата.

— Искал си да ме видиш.

— Да. Какво правят съседите ни отсреща?

— Нищо ново. Имат общо между трийсет и петдесет души.

— А ние?

— Трийсет и двама.

Саяд кимна. Толкова стигаха, за да се справят, ако изникне проблем. Той смени темата:

— Чу ли за новия американец? Оня, дето е отседнал в „Големия кедър“.

Радих кимна:

— Двама от моите хора го следят. — Извади малка радиостанция. — Постоянно ме държат в течение. Казаха, че е глупак.

— Глупак ли? Защо? — поинтересува се сириецът, на когото определението се стори интересно.

— Обикаля магазините и разпитва наляво и надясно за отвлечените американци. Навсякъде повтаря твоето име. Раздава пари и казва на всички къде е отседнал. Твърди, че бил упълномощен да преговаря за освобождаването им.

Саяд не се изненада, че американецът е споменавал името му. Комисар Хадад му беше казал всичко. Фактът, че Петросян се бъркаше в техните работи, също не го изненадваше. Още когато изпращаше полицейския началник в Бурж, за да хване двамата американци, Саяд знаеше, че ще има последици. Точно затова бе платил на Хадад такава безбожна сума.

Нещо очевидно тревожеше Радих, затова сириецът попита:

— Какво има?

— Опасявам се да не го отвлекат от някоя групировка. Дори бих се изненадал, ако изкара до обяд. А пък ако някой го отвлече… — Той се намръщи и изцъка с език.

— Това би усложнило преговорите — завърши Саяд.

— Точно така.

Хадад му беше казал, че новодошлият американец е млад, неопитен и много притеснен. Радих имаше право. Ако някоя друга групировка го отвлечеше, щяха да поискат откуп за него, а това още повече щеше да усложни нещата, особено ако искаха да приключат сделката днес. Имаше още една страна на въпроса, но Саяд не желаеше да казва на никого за това. Ако американците наистина бяха готови да наддават, те вероятно щяха да предложат много по-висока цена, отколкото очакваха палестинците. В крайна сметка Мугния и Бадредин можеха да откажат да върнат пленниците на американските власти, но нищо не пречеше да се опита. Най-разумното решение бе да говори с новия играч и да види какво искат американците.

— Доведи го, но бъди внимателен. Знаеш колко са коварни тия американци. Първо го закарай на друго място и го съблечи. Провери дали не носи предавател. След това го докарай тук и му покажи бясното куче в подземието… да видим дали ще направи сериозно предложение.