Винс Флин - Всичко е лично

— Сериозно ли мислиш да върнеш пленниците на американците?

Може би не, но Саяд не трябваше да изключва и тази възможност. Америка беше много богата страна. Може би така щяха да успеят да си възстановят откраднатите пари. Това щеше да даде на Саяд възможност да си върне предишния охолен живот. При ненавистта, която Радих таеше към американеца, сириецът не биваше да издава мислите си пред него.

— Не, не смятам да им ги връщам, но ще пробвам да използвам американците, за да вдигна малко мизата.

Радих се втренчи в него и след няколко секунди заяви:

— Трябва да ми позволиш да го убия. За да елиминираме всички изкушения.

„Мога ли да поверя заложниците на Радих?“ — запита се Саяд. Хубаво би било, ако можеше да убеди Мугния да ги наглежда, но той искаше да участва в преговорите на летището. Разбираше гнева на колегата си, но не и упорството му. Радих просто не проумяваше какъв е истинският залог днес. Вероятно това се дължеше отчасти на младостта му. Радих можеше да се върне в Сабра или Шатила и да се прехранва от черната борса и от рекет на мизерстващите бежанци. Той имаше много години пред себе си и много възможности да възвърне богатството си. Освен това не се налагаше да дава отчет пред Дамаск за изчезналите пари. Преценката му бе замъглена от омразата. При други обстоятелства Саяд би наказал или унизил Радих, но не и сега. Просто трябваше да преживеят днешния ден, после всичко щеше да се нормализира. Сириецът реши да опита по-разумен подход.

— Разбирам гнева ти, Абу, но трябва да го преодолееш.

Палестинецът поклати глава:

— Не мога. Сърцето ми е изпълнено с омраза към този човек. Няма да мога да спя, докато не го видя мъртъв.

— Разбирам те, но би трябвало да намериш утеха във факта, че той ще умре хиляда пъти в ръцете на онзи, който го купи днес. Ще изпита толкова болка, колкото не можем да си представим.

— Не ме интересува. Трябва да го убия със собствените си ръце.

На Саяд му хрумна един компромис, който, макар и неосъществим, можеше да успокои Радих достатъчно, за да не проваля шансовете им отново да напълнят касите си.

— Обещавам ти, Абу, че който и да купи американците днес, ще се договоря с него така, че след като свършат с Шърман, да ти окажат честта лично да го убиеш.

Палестинецът се замисли. Личеше, че не е много склонен да му повярва, затова Саяд добави:

— И ще ти позволя да прекараш известно време с него днес, за да му дадеш хубав урок, преди да го изпратим.

Радих леко се усмихна.

— Ще ми доставиш огромно удоволствие.

— Добре. — Саяд го потупа по рамото. — Сега иди да доведеш новия американец и внимавай да не те проследи някой. Докарай го да видим какво иска да ми каже, пък после ще ти дам няколко часа да си успокоиш нервите с нашия господин Шърман.

Рап седеше на ръба на леглото в хотелската стая и потропваше с крак. Часът беше десет и девет сутринта и той едва се сдържеше. Носеше само един малък брезентов сак, който Ридли му беше помогнал да приготви. Петросян бе дошъл в тайната квартира след срещата си с полицейския началник и заедно съставиха плана. Арменецът не беше оптимист за шансовете на Рап да успее, но се съгласи, че бездействието е най-лошото решение. Затова малко преди полунощ Мич се прехвърли от бронираната кола на Петросян в пежото на шефа на бейрутската полиция. Отначало идеята не му харесваше много, но арменецът го увери, че комисарят иска да се реваншира за прибързаните си действия от миналия ден, и той се съгласи. Освен това полицаят щеше да каже на подходящите хора, че се е появил още един агент от ЦРУ, който иска да преговаря за освобождаването на заложниците.

Минаха без проблеми през пропускателния пункт, но Рап едва се сдържаше да не застреля тоя самодоволен дребен боклук, полицейския началник, и двамата му подчинени. Така би дал добър пример, но нямаше да е правилно. Освен това трябваше да изпълнява ролята си, затова с наближаването на хотела започна да задава въпрос след въпрос, кой от кой по-глупави. Комисарят правеше всичко, за да успокои госта си, но Рап играеше неутешим, обхванат от параноя наивник по-добре, отколкото сам бе очаквал.

Стигнаха до хотел „Големият кедър“ в дванайсет и двайсет през нощта. Ридли беше избрал точно този хотел, защото се намираше точно по средата на индийския квартал. Тримата полицаи заведоха Рап във фоайето. Началникът поиска да поговори насаме с управителя и двамата се оттеглиха в малкото помещение зад гишето на рецепцията. Другите двама полицаи се настаниха до вратата и започнаха да пушат цигара след цигара, а Рап застана пред регистратурата, като си даваше вид на много изнервен, което не му беше никак трудно, защото адски му се искаше да разбие вратата и да счупи с пистолета си носа на продажния комисар.