Винс Флин - Всичко е лично

— Хадад не е лош човек — намеси се Ридли. — Просто е много корумпиран. Понякога ни съдейства.

— Съдейства на всеки, който му предложи достатъчно пари — измърмори арменецът.

— Левон, ще пиеш ли нещо?

— Не, благодаря. Днес не съм добре със стомаха.

— Този Хадад… чия поръчка е изпълнявал? — попита Рап.

— Почти съм сигурен, че на вашите приятели от „Ислямски джихад“, но по-късно ще знам повече. Днес съм на вечеря с Хадад.

— По твоя или по негова идея? — поинтересува се Ридли.

— По негова. Страхува се да не ме ядоса, което, разбира се, вече го направи. Знае, че не може да влиза в моя квартал и да отвлича приятелите ми. Трябваше да ме предупредите, че Бил ще идва. Така всичко това можеше да се избегне.

— Знам… нали ти казах, че съжалявам. Той смяташе да ти се обади днес. Не искаше да се разчуе, че се е върнал.

— Не е искал, ама виж какво стана.

— Знам… само внимавай с Хадад. Не можем да си позволим да те загубим.

— Винаги внимавам. Ще се срещнем в ресторант по мой избор и ще се погрижа улицата да бъде блокирана. Повярвай ми… той е този, който трябва да се притеснява.

— Точно това ме тревожи. Ами ако е отчаян?

— Той си е едно отчаяно нищожество. Знае, че е направил голям гаф. Сигурно трепери от страх и точно това ще използвам, за да му измъкна сведения.

— Имате ли някаква представа къде може да са ги завели? — намеси се Рап.

— Това е главният въпрос. Къде са ги завели? — Петросян излезе на терасата. — Бейрут е голям град. Е, не е като Ню Йорк или Чикаго, но не е малък. Успяхте ли да разберете как са ги разкрили?

— Не — отвърна Ридли. — Пристигнали са снощи малко след девет. Само това знаем.

— Говорих с хората в хотела и те не знаят кой е. Може би някой го е познал на летището. Някой, който го е познавал отпреди. Той остави доста ярки спомени в някои среди навремето, а тия палестински плъхове вършат цялата черна работа на летището. Товарене на багажа, зареждане, миене на чинии, чистене на терминала. Държат се, сякаш им е бащиния. Чувам, че някои шофьори на таксита също са замесени в отвличанията.

— Имат ли влияние върху Хадад?

— Не — отговори Петросян, като изтръска пепелта от цигарата си през терасата върху колите долу. — Сигурно са му поръчали от по-високо. Предполагам, същите хора, които отвлякоха другия ви човек… оня Шноз, нали така го наричате?

— Да. „Ислямски джихад“ ли имаш предвид?

— Точно така. С известна помощ от някои други.

— Нещо друго?

— Дочути неща оттук-оттам. — Арменецът замълча и прехапа устни за момент. — Знаеш ли за напрежението около Площада на мъчениците?

— Чух нещо вчера, но не знам подробности.

— Странна работа — измърмори Петросян и се загледа в далечината.

— За какво говорите? — попита Рап.

Ридли посочи на север:

— Погледни ивицата от разрушени сгради до морето. На една пресечка от брега има по-широк празен участък. Това е Площадът на мъчениците.

— Преди войната беше хубаво място. Кипеше от живот — тъжно добави Петросян.

— Сега при това продължително примирие някои групировки решиха да разширят позициите си, докато все още могат. В началото на седмицата маронитите започнаха да окупират сградите от източната страна на площада. Мюсюлманите научиха за това и разположиха хората си от западната страна.

Рап погледна мястото. Намираше се на около три километра от тях.

— Означава ли това, че има опасност от нови бойни действия?

— Отчасти ми се иска да се избият взаимно, та да можем да възстановим нещата такива, каквито бяха, преди да започне този ад, но знам, че това не е решение. Имаме нужда от траен мир.

— Какво общо има тази ситуация около Площада на мъчениците с нашия проблем?

— Може би няма, но тук се намесва проблемът с човешкия ресурс.

— С човешкия ресурс ли? — не разбра Рап.

— Да. И двете групировки имат ограничени ресурси. Налага се да извозват боклуците, да събират данъци, да организират пътни блокади, да наказват онези, които са се провинили… и така нататък, и така нататък. Мисълта ми е, че ако са съсредоточили всичките си сили около Площада на мъчениците, е трябвало да изтеглят голяма част от хората си от други места.

Рап се замисли как би могъл да използва това. Като гледаше как слънцето се спуска към хоризонта, все повече го обхващаше чувството, че пропиляват шансовете си. Беше убеден, че ако не действат, ако не предприемат нещо решително, и то скоро, Ричардс и Хърли могат да последват съдбата на Бил Бъкли.