Ресторантът беше в една от тези сгради. Отначало Саяд се подразни от прекалените мерки за сигурност. Разкарваха ги през три сгради и ги накараха да сменят няколко коли, преди да стигнат до бистрото. Мугния беше най-големият параноик сред присъстващите. Намериха го в задния салон с Бадредин. На масата имаше чинии с хумус, бяло сирене акауи, печени фъстъци, кибе, кьопоолу и риба с подправки. През последните няколко дни Саяд не можеше да се сдържа. Взе една плоска питка и загреба от хумуса, после сложи няколко маслини и сирене. Радих си наля само чаша вода.
Мугния наблюдаваше с интерес как Саяд се тъпче с храна. Беше чул за плачевните условия на Площада на мъчениците. Голяма част от живота си бе прекарал в мизерия, затова мръсотията не го плашеше. Мразеше маронитите колкото всички останали, ако не и повече. Онова, заради което не искаше да ходи там, бяха американските пленници. Те привличаха твърде много внимание. Американците ги търсеха и ако ги намереха, щяха да изравнят сградата със земята заедно с всички вътре.
— Радих, защо не ядеш? — попита Мугния.
— Не съм гладен.
Мугния усещаше, че нещо тревожи палестинеца, но не му пукаше много за чуждите проблеми. Той загаси фаса си и отбеляза:
— Сигурно ли е, че това е същият Бил Шърман, който се измъкна от взривяването на посолството през осемдесет и трета?
Саяд кимна.
— Да, той е.
— Научи ли вече нещо от него?
— Трябва да го убием — намеси се Радих. — Той е истински дявол. Не трябва да предизвикваме втори път съдбата. Само кажи и ще го убия още тази вечер.
Мугния се почуди какво е накарало човек, който толкова обича да търгува заложници срещу пари, да вземе такова радикално решение. Обърна се към Саяд:
— Какво мислиш?
— Този Шърман е интересен тип. Професионален лъжец и провокатор, но също и много ценен актив за нас.
— Този човек е проклятие — възрази Радих. — Казвам ви, трябва да се отървем от лъжите му и да го убием още тази вечер.
Сириецът реши да отклони темата и попита:
— Между другото, къде е полковник Джалил?
— Няма да дойде — отговори Мугния и с Бадредин се спогледаха съзаклятнически.
Явно криеха нещо, за Саяд беше очевидно. Е, ако искаха да действат зад гърба на иранеца, той нямаше нищо против. Мугния изведнъж се начумери. Саяд беше виждал как се променя настроението му и знаеше, че в такива моменти е склонен и към насилие. Като капризен султан от петнайсети век можеше неочаквано да поиска нечия глава да бъде отделена от тялото. В групичката им нямаше официално утвърдена йерархия, но нещата изглеждаха ясни. Мугния командваше всички по простата причина, че беше най-жесток.
Той знаеше от личен опит, че в такива случаи трябва много внимателно да подбира думите си.
— Какво си намислил, Мустафа? — попита.
Преди Мугния да отговори, Радих отново занарежда:
— Мисля, че трябва да го убием. — Не поглеждаше другите и гласът му, лишен от обичайния му младежки ентусиазъм, звучеше зловещо. — Мисля, че този човек е самият Шейтан. Трябва да го заведем пред статуята и да го изкормим жив. Да го оставим да умира бавно. Нека да крещи лъжите си на луната. Това ще бъде за назидание на американците и всички други, които изпращат убийците си в Бейрут.
Саяд затаи дъх. Очите му се стрелкаха ту към палестинеца, ту към свирепия му колега. Радих не беше много религиозен и твърденията му, че новият пленник е въплъщение на дявола, би трябвало да стъписа двамата водачи на „Ислямски джихад“, но Мугния не обичаше да го прекъсват.
— Асаф? — обърна се той към сириеца.
Саяд издиша бързо и отговори:
— Не бих нарекъл този човек Шейтан, но наистина на тоя Бил Шърман нещо не му е наред. — Погледна Радих и добави: — Разбирам защо Абу иска да го убием, но така ще се лишим от една много ценна стока.
Мугния се усмихна с разбиране. Двамата бяха на едно мнение.
— Преди да се решим на толкова крайна стъпка — намеси се Бадредин с обичайния си небрежен тон, — трябва да обмислим някои неща. Например финансовото ни състояние.
Мугния вдигна ръка:
— И до това ще стигнем. Нека преди това да поговорим за Шърман. Защо се е върнал след толкова години?
— Казва, че е дошъл да ни избие, но не е разумно да вярваме на всичко, което излиза от устата му. — Саяд погледна Радих и кимна. Казаното от Шърман за майката на младежа нямаше нужда да се повтаря тук. — На колегата му може да се вярва повече. Той ми каза, че са дошли да преговарят за освобождаването на Къминс.
— Не вярвам на никого от двамата — измърмори Радих и разтри подутите кокалчета на ръката си.
Читать дальше