Винс Флин - Всичко е лично

— Нека да не забравяме и малките му търкания с турския ни приятел — добави Бадредин.

Имаха тази информация именно от Саяд, който я беше получил от Дамаск. Говореше се, че Хамди Шариф, търговецът на оръжие, с когото работеха повече от десетилетие, е имал спорове с Иванов за някаква пратка. Месец по-късно бяха намерили Шариф застрелян на пейка в градинката пред дома му. Саяд бе попитал Иванов, но той, разбира се, отрече да има нещо общо.

Мугния постави голямата си космата десница върху масата. Потупа по повърхността с дебелия си пръст и каза:

— Москва е свърталище на крадци. Преди няколко години ви предупреждавах. След падането на комунизма там всеки си прави каквото иска.

— Е, какво ще правим? — попита Саяд.

— Руснакът трябва да дойде в петък, нали?

— Да.

— Хубаво. Ще направим малък търг.

Тази дума като че ли събуди Радих.

— Какъв търг? — сепна се той.

— Ще предложим американските шпиони на този, който е готов да даде най-голяма сума.

— Кои ще са другите играчи? — поинтересува се Саяд.

— Ще видиш. Ти само се погрижи руснакът да дойде, а аз ще уредя другото.

— Ами Дамаск? Трябва да докладвам за изчезналите пари.

Мугния поклати глава:

— Още не. Изчакай още няколко дни, преди да им кажеш.

Рап излезе под горещото следобедно слънце и погледна от верандата. Тясната улица, криволичеща нагоре по хълма, беше широка, колкото да мине една кола. Отдолу, на около стотина метра, пътят бе препречен от един пикап „Тойота“. Всички къщи на възвишението бяха с плоски покриви. По просторите пред много от тях се развяваха ризи, панталони и други дрехи. Долу в тясното дворче бяха спрени три автомобила, почти допрени един до друг. Вдясно, на верандата имаше натрупани няколко зелени сандъка. Отстрани с черно бяха щамповани букви и цифри с неясно значение.

Сандъците бяха пълни с противотанкови установки M72 LAW. До тях бе облегнат един със снаряди за гранатохвъргачка M203. Отгоре, на стената, висеше рисувана на ръка ламинирана карта с отбелязани различни ориентири, разстояния и височини. Точно когато се чудеше за какво е всичко това, чу гласа на мъжа, който го беше взел от тайната квартира миналата вечер.

— Наричаме това място Трибуната… Е, вече не, но в разгара на войната често идвахме тук и наблюдавахме бойните действия.

Рап се обърна. Роб Ридли пиеше кока-кола от яркочервена алуминиева кутия.

— Трибуната, а?

Ридли отиде до края на балкона, посочи към морето на север и прокара ръката си на юг.

— Виждаш ли онзи широк грозен белег, който пресича града от север на юг?

— Да.

— Това е Зелената линия. Седяхме тук и ги гледахме как се бият, сякаш бяхме на мач. Затова наричахме това място Трибуната.

Рап посочи сандъците:

— Май не сте се задоволили само с гледане?

— Тези неща са повече за самоотбрана, макар че повече главоболия ни създаваха снайперистите. Това е неписаната история на тази досадна война… снайперите. Те нанасяха най-тежки поражения. По едно време започнаха да идват прекалено близо. — Ридли махна към хълма. — Обстрелваха ни ежедневно. Натрупахме торби с пясък, но когато убиха един от нашите, извикахме двама специалисти от Форт Браг. Дойдоха след няколко дни. — Посочи картата на стената. — Те нарисуваха това нещо. За шест дни отбелязаха трийсет и шест точни попадения и това почти реши проблема. Все едно бяхме повикали службата за обезпаразитяване. — Той се засмя и добави: — Това е поверителна информация, не я разгласявай.

— От колко време имаме тази база?

— Трябва да попиташ Стан. Бях още в морската пехота, когато взривиха казармата ни. — Ридли посочи на юг. — Ето там. Дойдох през осемдесет и осма. Тогава почнахме да пращаме снайперисти. Момчетата се кефеха много. Тук отряд Д тества първите берети, 50-ти калибър. Улучи един тип от две хиляди и сто метра.

— Доста е.

— Да — Ридли погледна пак към демаркационната линия. — Странни птици са тия снайперисти. Мълчаливи… нямаха навик да приказват много, но онази нощ се натряскаха като мотики и танцуваха чисто голи. Два километра явно е рядко постижение. Поне беше през осемдесет и осма.

— Мислех, че сме се оттеглили — отбеляза Мич.

— ЦРУ никога не се оттегля… или поне рядко го прави. По дяволите, тази скромна база е единственото, което предотврати тоталната катастрофа. Имахме информация за всички планове на Дамаск. Взривявахме конвои с доставки, застрелвахме някой и друг негодник, отклонил се твърде много от територията на бандата си. Дори ги учехме на непряко мерене. Противникът знаеше, че сме тук, затова пращаха снайперистите.