Винс Флин - Всичко е лично

— Хей, кретен такъв… Отвори проклетата врата. Имаме голям проблем.

Глаголната форма „имаме“ привлече вниманието на Рап. Онзи отвън не беше Хърли или Ричардс, така че това „ние“ добавяше ново измерение към загадката.

— Знам, че си вътре. Отвори шибаната врата да не я разбивам.

Рап безшумно пресече помещението. Вратата бе открехната на два сантиметра.

— Кой е?

— Спящата красавица, глупако. Разкрити сме. Отвори вратата. Трябва да те евакуирам веднага.

Сърцето на Рап туптеше възбудено. Спящата красавица… разкрити… Какво, по дяволите, ставаше?

— Дай парола — нареди той.

Отвън се чуха приглушени псувни.

— Аз не участвам във веселата ви дружинка. Не знам паролата. — Последва кратка пауза. После: — В дрешника в спалнята има кожено куфарче с няколко полезни неща. В момента сигурно държиш една от беретите със заглушител, които бях оставил вътре.

Рап се намръщи.

— Ходил ли си в Истанбул миналата седмица?

— Да… ти ли беше?

— Хубав апартамент с изход към парка и задната уличка.

— Куфарът беше в един гардероб.

— С възглавница и одеяло отгоре.

— Точно така.

— Чакай първо да затворя вратата и ще те пусна.

— Добре.

Рап затвори вратата и изрита тапата настрани. Отвори и се дръпна, като стискаше пистолета с две ръце. Непознатият влезе и затвори вратата след себе си. Носеше кафяви панталони, кафява риза и кафява спортна шапка. Това облекло изглеждаше познато на Мич.

Посетителят остави картонената кутия, която носеше, и вдигна ръце.

— Момче, свали тоя патлак. Ако бях терорист, просто щях да гръмна цялата сграда.

Без да отмества беретата, Рап каза:

— Още няколко въпроса. Какво става?

— Откриха ви. От Вашингтон ми заповядаха да дойда да те прибера.

— Кой?

— Айрини.

Рап свали пистолета.

— Защо?

— Ела. — Посетителят вдигна кутията и тръгна към спалнята. — Стан и другият ти колега бяха отвлечени от хотела тази сутрин.

— Тази сутрин ли? — стресна се Рап. — Сега колко е часът?

— Около шест и половина. Ченгетата ги арестуваха, после ги предадоха на ония мръсници от „Ислямски джихад“.

Рап спря.

— Какво?

— Не спирай, момче. В момента може да идват насам и няма да е никак здравословно, ако ни заварят да киснем тук и да си приказваме. — Отвори кутията и извади комплект дрехи като неговите. — Ето… облечи ги. И си събирай боклуците.

Изсипа дрехите на леглото, отиде при дрешника, за да вземе куфара на Рап и онзи с пистолетите.

Мич се опитваше да осмисли това, което току-що беше научил.

— Ама…

Непознатият го погледна; в очите му се четеше страх.

— Няма „ама“ — изсъска. — Никакви въпроси, никакви приказки. Трябва да се махаме веднага.

Рап кимна и започна да се облича. Непознатият, разбира се, беше прав. Той бързо си сложи кафявите дрехи, а своите пъхна в куфара си. Непознатият избърса дръжката на вратата. След по-малко от две минути бяха на стълбите. Непознатият излезе първи и след като се огледа небрежно, даде знак на Рап. Хвърлиха двата куфара и празната кутия в задницата на един невзрачен бял микробус и потеглиха. Рап погледна колата под наем и понечи да каже нещо, но замълча. Имаха по-сериозни проблеми.

Мугния отказа да дойде на Площада на мъчениците, затова се наложи да отидат при него. Саяд го разбираше. Нямаше търпение тази история с маронитите да свърши и да се отърве от заложниците. Чувстваше се прикачен към тях като кърмачка към невръстните си рожби. Все пак се очертаваше и нещо положително в цялата тази бъркотия. Бил Шърман беше един уникален експеримент. Американецът едновременно възбуждаше любопитството му и го караше да настръхва от страх. Саяд бе участвал в близо сто разпита, но никога не беше виждал нещо подобно на това, на което стана свидетел днес. Другият мъж, когото заловиха, по-младият, беше лесен. Няколко заплахи, няколко юмрука и ритника и един нокът бяха достатъчни, за да пропее. Саяд вече знаеше името му. Всъщност няколко имена. Можеше всичките да са фалшиви, но за момента нямаше значение.

Важното беше, че великата, могъща Америка отново бе победена. Опитаха се да се месят в работите на малкия Бейрут и той ги разгроми със собствените им оръжия. Този път щеше да ги заболи жестоко. Къминс беше полезен, но Бил Шърман знаеше ценни тайни. Тайни, за които Москва щеше да плати прескъпо.

Намираха се в подземието на едно бистро на булевард „Генерал дьо Гол“ — в западния район на града, само на една пресечка от морето. Гражданската война следваше логиката на всяка друга война, но в по-малък мащаб. Къщите на две пресечки от двете страни на демаркационната линия бяха почти напълно разрушени от снаряди и мини. Дори в кварталите, напълно изравнени със земята обаче, тук-там се издигаше по някоя съвършено непокътната сграда. Изглеждаше нелогично точно тази да се е запазила, докато на неколкостотин метра около нея всичко е разрушено, но това беше факт — във война някои хора и някои постройки като че ли имаха невидим предпазен щит около себе си. По-далеч от демаркационната линия имаше запазени цели квартали, само с по една-две сгради, пострадали от хаотичните бомбардировки. Точно тях обичаше Мугния. Набелязваше си ги и ги използваше за важни срещи.