Винс Флин - Всичко е лично

Избухна дружен смях, към който се присъедини и Хърли.

Саяд рязко престана да се смее и щракна с пръсти. Погледна единия от хората си и посочи вратата. Другият излезе и след няколко секунди докара количка от неръждаема стомана. Саяд я пое и я постави до пленника. Усмихна се на Хърли, взе клещите и започна да ги отваря и затваря.

— Маникюр? — попита американецът.

— Мога да го нарека „Двайсетте въпроса“.

— Много си умен, Саяд. — Хърли симулира възхищение. — Звучи като някаква игра. Нямам търпение да започваме.

— Добре. Да започнем с истинското ти име.

— Дамигод Ухаш — отговори Хърли абсолютно сериозно.

— Дамигод Ухаш? Това ли е истинското ти име?

— Разбира се, че не, кретен такъв. Дамигод Ухаш… да ми го духаш! Хайде да започваме. Първи нокът. Аз загубих. Ти печелиш. Хайде, давай.

Саяд се вгледа в лицето на пленника за признаци на страх. Никога не му се беше случвало някой доброволно да го кара да му изтръгне нокътя. Е, американецът скоро щеше да запее друга песен. Той хвана показалеца на лявата му ръка и пъхна клещите под нокътя.

— Последен шанс. Истинското ти име!

— Не променяй правилата заради мен. Така ще се объркаш. Нали каза „Двайсет въпроса“. На първия не успях да отговоря. Хайде, действай.

Саяд стисна клещите и разклати нокътя.

— Ох, да — извика Хърли. — Да започваме купона.

Другият дръпна силно и изтръгна нокътя.

— Леле-мале… — Хърли избълва куп ругатни, после прихна да се смее. — Мамка му, боли! Идеално за разсънване. Супер! — Разхили се толкова силно, че изгуби контрол. Очите му се насълзиха. — Ох… нямам търпение за следващия въпрос. Това беше яко.

Саяд запази самообладание.

— Как се казваш?

— Бил Донован.

— Наистина ли?

— Не.

— Стига, Шърман, какво толкова, ако ни кажеш името си?

— Предполагам, че нищо. Просто обичам да се ебавам с такива като теб.

— Ще попитам още веднъж. Какво е истинското ти име?

— Юлисъс С. Грант.

— Лъжеш ли?

— Разбира се, кретен такъв. Не четеш ли история?

Саяд избра друг нокът. Пъхна клещите отдолу, стисна здраво, разклати и го погледна в очите. Онова, което видя, не му хареса. Безумния поглед на един луд.

— Хайде. Давай — подразни го Хърли. — Какво чакаш? Нали не се плашиш от мен?

Саяд съзнаваше, че е най-разумно да спре и да се върне по-късно сам. Хората му обаче гледаха и той знаеше, че трябва да изтръгне и втория нокът, после да остави този луд и да обмисли по-добре нещата. Можеше да използва електрически ток. Той стисна клещите и изтръгна нокътя.

Хърли отново се разкикоти като откачен. Целият се тресеше от смях. От очите му потекоха сълзи. Той закрещя:

— Още осемнайсет! Ииихууу!

Саяд остави клещите на количката и обяви:

— Точно така. Ще те оставя да си починеш, преди да продължим.

Тръгна към вратата. Хърли погледна другия арабин, който му беше познат.

— Я, това май е Абу… Абу Радих. Не съм те виждал от години. Чух, че си имаш собствена терористична група. „Фатах“. Я, колко си пораснал.

Радих поклати глава и се усмихна. Вече беше убеден, че американецът е луд.

Хърли наклони главата си назад, сякаш се опитваше да си припомни нещо.

— Струва ми се, че беше съвсем мъничък, когато чуках майка ти. Казвал ли си на приятелите си, че беше проститутка? — Погледна другите двама. — Майка му умееше да духа по-добре от всяка друга курва, с която съм бил, а повярвайте ми, през мен са минали много.

Усмивката тутакси изчезна от лицето на Радих. Той замахна с юмрук и го заби в устата на Хърли. Главата на американеца се килна назад, но преди палестинецът да нанесе втори удар, Саяд го хвана отзад.

— Не — заповяда сириецът. — Не му позволявай да те изкара от нерви.

Хърли тръсна глава, за да се отърси от болката и замайването, и се ухили. Един от предните му зъби липсваше и устата му беше пълна с кръв.

— Виж какво направи! — изкрещя, като показа езика си през дупката. — Счупи ми зъба!

Двамата араби спряха да се борят за момент и тогава Хърли изплю кръв заедно с избития зъб право в лицето на Радих. С вързани ръце и крака заподскача, като местеше стола, затрака със зъби и залая като куче.

Наближаваше пладне, а Иванов беше още в леглото. Твърдеше, че не му е добре. Мърмореше нещо за снега, студа и сивото, потискащо московско небе. Разбира се, ако го питаш, неразположението му нямаше нищо общо с водката, виното и храната, с които се беше натъпкал през нощта. На Швец му се искаше да го хвърли гол в някоя преспа, за да го свести шоково. Младият руснак нямаше представа какво е депресия. Не можеше да разбере защо някои хора се докарват до такова състояние, че да не могат да станат от леглото; не проумяваше, че алкохолът и сънят те оплитат като голям чаршаф, който постепенно те стяга така, че не можеш да мръднеш. И после започва потъването. За него решението беше просто: спри да пиеш, скачай от леглото и се залавяй за работа. Намери си цел в живота. Изобщо не беше сложно.