Винс Флин - Всичко е лично

— Сериозно е загазил и не иска да го признае. Предпочита да се напие до безпаметност и да се затвори в спалнята, като се надява, че проблемът ще изчезне от само себе си. Проблемът няма да изчезне. Напротив, ще се задълбочава. — Изкушаваше се да му разкаже точно какво става, но още беше рано. — Имам нужда от помощта ти, Алексей. Трябва да го изкараме от леглото и да го отрезвим дотолкова, че да може да се защитава. Разбираш ли?

— Да.

— Добре — отбеляза Швец, доволен, че е получил някаква реакция от бодигарда. — Сега ме пусни да вляза и да го събудя.

Алексей стисна устни и се замисли дълбоко. След малко избуча:

— Каза. Никой. Дори ти.

— Работата ти е да го пазиш, нали? Ако допре пистолет до главата си, няма ли да го спреш?

— Ще го спра.

— Е, точно това направи сега. Като се напива и проспива дните си, той се убива толкова необратимо, колкото ако допре пистолет до главата си и дръпне спусъка. Трябва да ми помогнеш да го спасим.

— Какво искаш да направя?

— Нищо. Само си стой… и не прави нищо.

Швец не изчака отговор. Отиде при вратата на спалнята, почука два пъти и отвори. Леглото беше огромно, с купчина възглавници, юргани, две проститутки и толкова слабо осветено, че не си личеше кое какво е. Швец отиде при прозореца и дръпна тежките кадифени завеси. В стаята проникна сивкава светлина и Иванов изстена. Швец огледа внимателно плетеницата от тела, но пак не можа да намери главата на шефа си.

— Другарю директор, директор Примаков иска да ви види.

Изведнъж под завивките настана суматоха. Двете момичета запищяха, Иванов ги разбута с лакти и колене и червеното му лице се появи някъде по средата на леглото.

— Какво? — попита ужасено. — Не говориш сериозно.

— Разбира се, че не говоря сериозно, но ако не станете от леглото и не предприемете нещо, наистина ще се появи, и то по-рано, отколкото очаквате. А може би предпочитате посещение от директор Баранников и неговите момчета от ФСК?

Иванов скри главата си под юргана.

— Махай се.

— Не, няма да се махна. Вече три дни не правите нищо. Трябва да измислим план за действие, иначе сме обречени.

— По-зле от обречени… Прецакани сме.

— Хайде, не се дръжте като малко дете.

— Внимавай как ми говориш, Николай, да не стана да те метна през прозореца.

— Ще бъде по-добър край, отколкото в ръцете на ФСК. За съжаление нямате нито силата, нито смелостта да ме хвърлите през прозореца, затова явно ме чакат дълги изтезания в подземията на Лубянка. — Швец погледна леглото, но не видя никаква реакция. — Моля ви, другарю началник! Умолявам ви да направите нещо… каквото и да е. Защитете се. Кажете на другаря Примаков, че парите ги няма.

— Глупак. Ще ме подложат на разпит, на който няма да издържа.

— Тогава хвърлете обвиненията върху кирливите палестинци. Знаете, че Примаков ги мрази. Кажете му, че са убили Шариф, защото ги е излъгал, и са отмъкнали парите. Обвинете американците, британците, французите, германците… когото и да е. Само хвърлете вината върху някого и започнете да разследвате. Това, което правите…

— Какво каза преди малко? — сепна се Иванов и отново показа главата си.

— Да хвърлите вината върху някого и да започнете да разследвате.

— Не, преди това… в началото.

— Да обвините арабите.

— Прав си. Примаков наистина ги мрази. Но парите ми… как ще си ги върна?

Швец се зарадва на тази малка победа. Сега оставаше само да подхвърли примамката.

— Имам идея и за това. — Тръгна към двойната врата. — Но първо станете и си вземете един душ. Ще поръчам закуска. Можем да обсъдим вашите финанси на кафе и яйца.

Рап стоеше по боксерки и с пистолет в едната ръка, гледаше вратата на апартамента и се опитваше да реши какво да прави. Беше тъмно и нямаше представа колко е спал. Някой се опитваше да отключи с шперц. Рап вдигна пистолета и се прицели. А може би натрапникът имаше ключ. Той свали пръста си от спусъка. Може би беше любопитната хазайка или пък Хърли го изпитваше. Не, едва ли. Ако още беше на обучение, старият негодник с удоволствие би му скроил такъв номер, но не и на такова опасно място. Най-малкото рискуваше Рап да го застреля.

Рап стоеше в коридорчето, за да използва стената за прикритие. Вратата започна да се отваря, но спря. Гумената тапа, която бе поставил отдолу, си вършеше работата. Той чу някакво мърморене. После някой извика на английски:

— Хей… Я отваряй!

Едната страна на проблема беше, че нямаше представа колко е спал и затова не знаеше колко е часът. Беше се събудил от леко почукване на вратата и последвалото стъргане в ключалката. Натрапникът повиши глас: