Винс Флин - Всичко е лично

Знаеше, че човек може да издържи само определени издевателства, преди да се огъне. Казваха, че всеки рано или късно проговаря, но той не беше всеки. Той бе коварен, жесток човек, който, макар и може би загубил тренинг, все още доста добре владееше ума си. Замисли се за изпитанието, което му предстоеше, и се усмихна под смрадливата торба. Мислено изброи дълъг списък от гадости, които можеха да му сторят. Беше решен да се съпротивлява при всяка възможност и ако имаше късмет, можеха неволно или умишлено да го убият. А това щеше да бъде победа, която бе готов да приеме на драго сърце.

Седя така близо час. Беше му скучно, защото познаваше методите им и искаше да се започва по-скоро. Изолацията бе стандартен метод за изтезание и разпит и макар че действаше при повечето хора, не вършеше никаква работа с Хърли, защото той си беше темерут. Познаваше единици, които печелеха симпатията му, но повечето хора го дразнеха и отегчаваха.

Отвън се чуха стъпки, гласове и вратата се отвори. Хърли се опита да преброи хората по стъпките им. Доколкото можеше да прецени, бяха трима или четирима. Застанаха около него. Някой се приближи зад гърба му и той преодоля рефлекса си да се свие. Оня хвана торбата и я вдигна от главата му. Хърли примигна и се огледа. На тавана висеше силна крушка. От нея към вратата вървеше кафяв кабел. Той погледна тримата, които стояха пред него. Две от лицата му бяха познати.

— Господа, сигурно има някакво недоразумение — заговори спокойно. — Мислех, че бойните действия в Бейрут вече са минало.

Двамата мъже пред него се усмихнаха леко и се спогледаха. По-възрастният каза:

— Господин Шърман, от години чакам този ден.

— Аз също, Саяд.

— Знаеш кой съм? — вдигна вежди сириецът.

— Разбира се. Ти си главният агент на сирийските тайни служби в Бейрут.

— А ти, Шърман, си професионален убиец на ЦРУ.

Хърли си даде вид, че премисля това определение. След секунда кимна:

— Звучи много точно. Убивам хора като теб и така си изкарвам прехраната. Всъщност навремето убих предшественика ти Хишам.

Саяд кимна. Очертаваше се много интересен разговор.

— Много жалко, че не беше в посолството онзи следобед. Бяхме планирали операцията с надеждата да си там.

— Да… много жалко. Макар че с годините се опитах да се реванширам, като избих доста мръсници от вашите.

Арабинът се усмихна безгрижно:

— Скоро няма да можеш да убиваш.

— Възможно е. — Хърли огледа мрачното помещение. — Нещата не изглеждат много добре за мен, но аз винаги търся нови предизвикателства.

— С това предизвикателство няма да се справиш.

— Вероятно не, за съжаление. Виж какво, аз съм побъркан човек. Не съм добре с главата и повече мразя импотентните глупаци като теб, отколкото обичам живота. Затова доста ще се наложи да се изпотиш.

— Ох, Шърман, тази типично американска престорена храброст… като в холивудски филм.

Хърли присви очи при споменаването на Холивуд, сякаш самото име му беше неприятно.

— Това не е престорена храброст, Саяд. Ще те баламосвам до последния си дъх. Ще ти изпея толкова много фалшива информация, че няма да знаеш на какво да вярваш. Ще те накарам да избиваш собствените си хора. Няма да можеш да заспиш нощем, а когато успееш, ще сънуваш предатели на всеки ъгъл. Шпиони в собствения ти лагер. Животът ти ще стане ад.

— Нима?

— Да. Двамата заедно ще предприемем едно малко пътуване из дебрите на съзнанието ми и повярвай, няма да се измъкнеш невредим.

— Ха-ха — изсмя се другият. Това му звучеше като виц. — Чудесно. В такъв случай нека да започваме. Съгласен ли си?

— Разбира се. Колкото по-бързо, толкова по-добре, това е моят девиз.

— Защо се върна в Бейрут след толкова години?

— Знаеш защо.

— Да предположим, че не знам.

Хърли се усмихна:

— Имаш нещо, което искам да взема.

— И какво би могло да бъде то?

Той беше мислил за този разговор, докато седеше с вонящата торба на главата. Иванов се очакваше да се появи вдругиден и сигурно беше отчаян. Всички бяха отчаяни заради източването на тайните им сметки. Хърли се надяваше, че не са хванали Ричардс, а ако са, да запази достатъчно самообладание и да не издава за Хамбург, когато го разпитват. Трябваше да споменат основната цел на идването си, без да намесват парите.

— Идвам да преговарям за освобождаването на Джон Къминс.

— Защо си мислиш, че ще ти го дам?

Хърли вдигна лице към тавана.

— Ами, нека да помисля. Ако ми го предадеш, няма да те убия.