Винс Флин - Всичко е лично

Швец отиде в другия край на салона и хвърли поглед на Алексей, единият от двамата любими телохранители на Иванов. Намираха се в ъгловия апартамент на последния етаж в хотел „Балчуг“. Погледна през прозореца към замръзналата Москва река и Кремъл, Червения площад и катедралата „Свети Василий Блажени“. Той така и не можеше да си обясни защо болшевиките са я оставили. След като бяха такива противници на монархията и религията, защо не я бяха сринали като толкова други черкви? Вероятно не са били толкова уверени в правотата на това, което са правили. Бяха взели властта с помощта на народа, а народът бе труден за укротяване. Предполагаше, че са се страхували от друга революция.

По ъглите на прозореца се беше образувал скреж. Навън бе минус двайсет градуса по Целзий и вятърът вдигаше облаци от сняг, но какво от това? Това беше нормално за Москва през февруари. Само слабохарактерен човек можеше да позволи на времето да влияе върху настроенията му. Швец издиша и кондензираната влага от дъха му върху стъклото веднага замръзна. Имаше реална опасност Иванов да завлече и него към дъното, като някой глупак, тръгнал да се разхожда по замръзналата река през март. Времето на заточенията в Сибир и екзекуциите до стената на Лубянка беше минало, но властите не бяха станали по-справедливи. Новият режим просто държеше повече на официалния си образ. Полицията пак биеше, пак принуждаваше хората да подписват фалшиви самопризнания. После щяха да ги закарат някъде в гората и да ги застрелят, далеч от обществеността и медиите.

Иванов, разбира се, щеше да се опита да спаси спиртосаната си с водка кожа. Такава му беше природата. Щеше да обвини всички други освен себе си и понеже Швец бе най-отпред на огневата линия, единственият освен Иванов, който познаваше Дорфман, най-вероятно него щяха да посочат за изкупителна жертва. Младият руснак изведнъж изпита паника и непреодолимо чувство да избяга. Върна се в другия край на салона и опита да се успокои, но не можа. Идеята за бягство се беше загнездила в главата му, сякаш виждаше огромен червен светещ знак за авариен изход в тунела. Все го теглеше натам.

Все пак имаше жена и двама синове — не че се виждаха много често или пък изпитваше особена любов към тях, по-точно към нея. Момчетата бяха твърде малки, за да чувства привързаност към тях. Жена му, от друга страна, си беше чиста грешка. Бе станала дебела и мързелива, затова той гледаше да прекарва колкото можеше по-малко време с нея. Със сигурност можеше да живее без тях, но щеше ли да може да живее със съвестта си, ако им се случеше нещо? За това не беше сигурен. Започването от нулата също беше проблем. Като главен помощник на Иванов се движеше из висшите среди в СВР и също както шефа си използваше влиянието си за лична изгода в недалечното бъдеще.

От това не беше готов да се откаже без бой, но слуховете вече вървяха и до другата седмица никой нямаше да е в състояние да ги отрече. Трябваше или да избяга, или да предаде Иванов — да отиде в главната квартира на СВР и да поиска лична среща с директора Примаков. Съзнаваше, че това ще е много по-рисковано, отколкото да избяга. Лесно можеше да си повярва, че ще го наградят за тази проява на честност, но сегашната Служба за външно разузнаване с нищо не се различаваше от старото КГБ. Можеха да те наградят, задето си предал, съсипал и смачкал политическите или професионалните си противници, но не и за честността. Ако предадеше Иванов по този начин, нямаше да го наградят, а да го накажат. Не веднага, но рано или късно щеше да се случи. Щяха да го изпратят на някое забутано място. Всички щяха да му обърнат гръб, защото щеше да им напомня за собствения им провал.

Дори и през ум не му минаваше да отиде във Федералната служба по контраразузнаване. ФСК веднага щеше да използва възможността да удари конкурентната си служба, но Швец не желаеше да бъде дамгосан като предател до края на живота си. Сред хората, които се обръщаха срещу националната служба за сигурност, се наблюдаваше необичайно висок процент на самоубийства.

Швец беше изключителен прагматик, но бездействието само щеше да му навреди. Трябваше да предприеме нещо. Той се обърна към дебеловратия бодигард и попита:

— Алексей, имаш ли ми доверие?

Телохранителят вдигна глава и го погледна. Сви рамене, сякаш не виждаше смисъл да отговаря.

— Знаеш ли какво се случва с нашия шеф?

Алексей отново сви рамене.

— Знаеш, че е загазил, нали?

Този път мъжагата кимна.