Винс Флин - В случай на опасност

Ако не беше говорил с Маркъс Дюмон, който го бе уверил, че всички записи са унищожени, Рап можеше леко да се притесни, но ако ги имаше, Клайн нямаше да ги спомене така. Той погледна записките на юриста.

— Покажете ми го.

— Кое?

— Записа.

— Във ФБР е — спокойно отговори Клайн. — Анализират го за доказателство.

— Как не! — Рап се усмихна и погледна другия мъж, сякаш е разбрал вица. — Нямате нищо, Клайн.

— Имам и вие ще се сгромолясате… и ще повлечете цялото котило плъхове със себе си.

— Много умеете да говорите, Клайн — самоуверено отбеляза Мич. — Виждал съм такива като вас да идват и да си отиват всяка година. Познато ми е това поведение на борец за справедливост. Обещавате, че ще се борите с престъпността и ще защитавате свободата, но и двамата знаем защо го правите.

Клайн го погледна развеселено:

— Нямам търпение да го чуя. Един побойник от ЦРУ да снесе златно яйце от мъдрост.

— Причината е в самолюбието ви. Не в чувството ви за дълг. Искате да се прочуете. Искате да се изкачите по стълбицата на успеха. Може някой ден да се кандидатирате за висш държавен пост или да отворите собствена кантора. Вие сте един обикновен страхливец с костюм. Не бихте издържали и един ден там, където работим ние.

— Никога не бих паднал толкова ниско, че да върша онова, което правите вие.

— Имате предвид да убивате терористи и да спасявате хора. Разбира се, че не, защото сте жалък егоист.

— Знаете ли какво мисля — разпалено заговори Клайн. — Мисля, че сте с болен мозък. Мисля, че се възбуждате, когато биете беззащитни хора. — Заобиколи масата и прошепна в ухото му: — Мисля, че получавате оргазъм от това.

Постави ръката си на врата на Рап и започна да стиска.

— Само веднъж ще ви предупредя — с твърд глас изрече Рап. — Махнете си ръцете от мен веднага.

— Какво? — изсмя се Клайн. — Можеш да го правиш на другите, а не търпиш да го правят с теб.

Мич прошепна едва чуто:

— Нямате представа с кого си имате работа.

— Имам работа с човек, който се възбужда сексуално, когато бие вързани мъже.

Клайн игриво го плесна по тила.

— Само толкова ли ти стиска? — попита Рап, който все по-трудно контролираше гнева си.

Клайн го удари по-силно, после сграбчи кичур от буйната му черна коса и дръпна главата му назад.

— Защо трябва да спазвам правилата, след като ти не ги зачиташ? А, господин отворко?

— Защото съм си свалил белезниците, идиот такъв.

Очите на Клайн застинаха за момент, после се преместиха от лицето на Рап към скута му, където видя свободните белезници и веригата.

Преди другият мъж да успее да реагира, Мич го сграбчи за вратовръзката. Извъртя се, изправи се и го изблъска до стената, където му нанесе бърз ритник с коляно в слабините. Хвана вратовръзката с две ръце и започна да стяга възела.

Когато лицето на Клайн започна да посинява, Рап попита:

— Кой е отворкото сега?

Хаким включи радара, отбеляза местоположението на няколко плавателни съда около самата граница на териториалните води на Съединените щати и отново го изключи. Всичко изглеждаше нормално, поне в сравнение с другите три пробни пътувания, които беше направил с лодката. Преди няколко месеца бе взел решение да проникнат в страната в понеделник. За флоридската брегова охрана уикендите бяха истински ад. Хиляди плавателни съдове излизаха в открито море и макар че повечето съботно-неделни мореплаватели бяха разумни и спазваха реда, имаше и доста, които се напиваха, правеха глупости и създаваха много проблеми. Затова след натоварен уикенд бреговата охрана винаги започваше малко мудно.

Сега идваше онази част, която приятелят му никога нямаше да разбере. Карим беше твърде закостенял. В много отношения точно това качество го правеше такъв способен водач, но липсата на доверие и гъвкавост го затрудняваше в много други отношения. В определен момент се налагаше да разчитат на помощ от Америка. Хаким знаеше, че успехът им би бил невъзможен, ако действат едностранно.

Като се престори, че е изпуснал нещо, той се наведе и извади мобилния телефон от джоба си. Бързо набра номер и вдигна апарата до ухото си. Започна да брои позвъняванията, като всяко от тях го караше да се чувства все по-неспокоен. На шестото от другата страна най-после вдигнаха.

— Ало.

— Майк, Джо се обажда. Как е?

— Добре.

— Още ли закусваш?

— Да. Чакам те.

— Чудесно. Там съм след двайсет минути.

— Ще те чакам.