Винс Флин - В случай на опасност

— Обажда се Джо. Готов съм.

Карим въздъхна и отговори:

— Чувам те, Джо. Късмет.

Хаким забарабани с пръсти по кормилото и отбеляза:

— Двама са готови… един остава.

Само няколко секунди по-късно се чу:

— Тук — Томас. Готов съм.

— Чувам те, Томас. Късмет.

Карим избърса потните си длани в панталона и си пое дълбоко въздух. Не беше свикнал да се чувства толкова изнервен и го отдаваше на напрегнатата ситуация.

— Готов ли си? — попита Хаким.

— Да.

Линкълнът отново тръгна. Микробусът го следваше плътно. След малко спряха пред заведение със зелен навес. На него с бели букви бе изписано: „Монокъл“. Почти веднага зад линкълна микробусът зави вдясно и спря на паркинга до сградата. Карим не виждаше паркинга, но знаеше какво става там. Слезе от колата и отвори задната врата. Точно когато посягаше към куфарчето, получи потвърждение от шофьора на микробуса, че е на позиция. Карим взе куфарчето и без да продума на Хаким, затвори вратата.

Влезе в ресторанта и бързо огледа препълнения салон. Оберкелнерът го посрещна. Карим се усмихна насила и влезе в помещението на бара, който преминаваше отляво по цялата дължина на сградата. При тази навалица в заведението не би могъл да бъде по-доволен. Към края на бара тълпата оредя. Там той остави куфарчето на земята и продължи към тоалетната. В тесния коридор се размина с един келнер, като долепи гръб до стената, после продължи към задната врата. Закри очите си с длан, сякаш се пазеше слънцето да не го заслепи.

Постепенно ускори ход, вървеше право на юг. Мина между две паркирани коли и зави на изток. „Само още петдесет крачки“ — помисли си. Потеше се. Бръкна в джоба си и напипа дистанционния детонатор. Изключи предпазителя. След няколко секунди чу леко пиукане от часовника си. Беше 12:30. Идеше му да побегне, но преодоля нарастващата паника.

— Само още няколко крачки — изрече на глас.

Когато стигна до следващата сграда, пред която сравнително малкият ресторант, от който току-що бе излязъл, приличаше на играчка, благодари на Аллах и натисна копчето на детонатора.

Рап излезе на Коститюшън Авеню със скорост около сто и десет километра в час. Караше по самата осева линия, принуждавайки идващите насреща коли рязко да се отклоняват встрани, за да му направят път. Единственото, с което можеше да ги предупреди, бе с примигване на фаровете и силно натискане на клаксона. Ридли уплашено се държеше за вратата. На „Тенеси“ ги хвана червен светофар. Рап намали на около четирийсет и пет, огледа се в двете посоки и даде газ. От скоростта Ридли се залепи за седалката. След няколко минути черният чарджър прелетя през кръстовището на Петнайсета улица със сто и двайсет.

— Защо не намалиш малко — нервно предложи Ридли. — Да не привличаме вниманието на полицията.

— Изобщо не ми дреме — отговори Мич, като настъпи спирачката и рязко завъртя волана надясно.

Гумите изсвириха. Излязоха от завоя и продължиха с пълна газ на юг по Шестнайсета улица.

— Мич, мисля, че трябва да се успокоиш — плахо настоя колегата му, като стискаше с една ръка дръжката на вратата, а с другата се подпираше на таблото.

— Роб, когато пристигнем, ще остана толкова спокоен, колкото позволява ситуацията, но това не е тайна операция. Трябва да действаме решително и аз смятам да раздрусам няколко негодници.

— Можем да се обадим на Айрини?

— Мога веднага да спра и да слезеш, ако искаш.

Ридли поклати глава и изръмжа:

— Не, ще участвам. Само искам да намалиш. Не виждам защо трябва да хвърчим с тази скорост, та всички да ни видят.

— Ще направим това, което трябваше да се направи още преди няколко месеца. — Рап стисна волана и избълва куп ругатни.

— Само не удряй никого — измънка Ридли.

Мич го погледна с изражение, намекващо, че не иска да чува повече такива глупости.

— Освен ако не е абсолютно наложително, разбира се — добави Ридли.

— Провери миникомпютъра. Виж дали Неш е изпратил снимки.

След няколко секунди Ридли обяви:

— Ето. Има шест.

— На същите шестима типове ли?

— Да.

— Хубаво ги разгледай. — Рап погледна часовника на таблото. — В джамията ще е тъпкано. Ще пристигнем точно по средата на обедната молитва.

— Е — обнадеждено отбеляза Ридли, — поне всички ще са там.

На две пресечки от джамията Рап поотпусна газта. Без да отмества поглед от улицата, попита:

— Идвал ли си преди?

— Кварталът не ми е много по вкуса. Освен това няма да е много уместно, ако заварят заместник-директора на НАТЦ да се мотае в джамия. Което ме навежда на мисълта… защо го правиш?