Винс Флин - В случай на опасност

— Ако някой нападне страната — изтъкна Лонсдейл, — тогава вие и ЦРУ ще бъдете виновни. Не тази комисия.

Рап едва сдържа гнева си. Пренебрегна омразата си към тези хора и порочните им принципи, като се надяваше, че ще намери път към компромис. Той им даваше възможност да се спасят, но Лонсдейл не изглеждаше способна да слезе от пиедестала си и да вземе необходимите мерки за защита на страната. Изгаряше от желание да каже всичко, което мислеше, на тази себична сенаторка, но думите на Кенеди го караха да се сдържа. Тя му беше напомнила, че ще се нуждаят от тези хора, особено след като бомбите избухнат. Президентът ги беше уверил, че никой няма да обвини ЦРУ, дори атаката да се състои. Беше им гарантирал, че ще хвърли вината върху групата от сенатори елитисти и заслепени от власт конгресмени, които от години критикуваха и спъваха работата на Управлението.

Уверен, че в крайна сметка ще имат подкрепата на президента, той се усмихна едва забележимо и каза:

— Ако наистина сте убедена в това, госпожо председател, нека направим почивка за обяд. Нека след това да проведем открито изслушване, на което да присъстват медиите. — Обърна се и посочи празната зала. — Да напълним залата. Аз ще призная всичко пред камерите. Можете да ме унищожите. На избирателите ви много ще им хареса. Ще направя предложението си за използването на екстремални мерки, вие ще ме наречете варварин и ако терористичната група, която смятате, че не съществува, наистина не се появи, ще имате възможност да натрупате много политически дивиденти от случая. Ако сте достатъчно настоятелна, ще можете да ме изхвърлите от Управлението и дори да ме осъдите. — Рап замълча за момент, преди да изложи другата възможност, не толкова благоприятна: — Ако обаче съм прав и тези терористи успеят да стигнат до Вашингтон… и бомбите избухнат… тогава гневът на избирателите ще се излее върху вас.

Той отново погледна събраните около масата. Повечето сенатори го гледаха със загрижени лица. Отново си спомни думите на Кенеди. Беше го предупредила да обуздае желанието си да ги изпрати по дяволите. Трябваше да ги приобщи към случващото се. Не да ги отблъсне. Със съзаклятнически тон Рап добави:

— Има обаче и трета възможност.

Отначало всички мълчаха. След малко сенатор Валдес попита:

— Коя е тя?

— Можете тихомълком да върнете проблема в Комисията по разузнаването, където нещата се решават по-дискретно. — Рап им даде няколко секунди да премислят възможностите, след което продължи: — И така, какво решавате? Открито изслушване днес следобед или връщане в Комисията по разузнаването?

Лонсдейл го погледна, сякаш едва се сдържаше да не метне чукчето по главата му. Приближи изящно очертаните си устни към микрофона и тъкмо щеше да избълва поредната глупост, когато заместник-председателят и Кент Лам, председател на Комисията по държавните разходи, я дръпнаха настрана. След усилено петнайсетсекундно обсъждане Лонсдейл се наведе към микрофона и каза:

— Господин Рап, свободен сте. Комисията ще се оттегли да обсъди проблема. После ще има почивка за обяд. Ще се съберем отново в два.

— Ще остана в сградата и ще съм на разположение, ако искате да обсъдим нещо на четири очи.

Рап кимна на намръщената сенаторка и излезе.

Неш чакаше Рап да се появи от залата на комисията, но времето изтичаше. Секретарката му, както винаги, се беше справила със задачата и го информира, че жена му има уговорка да се види с директорката на гимназията в единайсет и четирийсет и пет. Неш заръча на Кенеди да предаде на Мич да му се обади веднага щом излезе, и тръгна към града. „Сидуел“ беше само на осем километра от Капитолия, но той знаеше, че ще са му нужни поне петнайсет минути да стигне дотам, и то ако хване зелена вълна на светофарите и движението не е много натоварено. Когато излизаше от паркинга на „Дирксън“, с облекчение забеляза, че улицата е пуста. Надеждата му да стигне навреме за срещата бе помрачена, когато попадна в задръстване на Кълъмбъс Съркъл. Единствената възможност бе да свърне по Масачузетс Авеню и да продължи на северозапад.

Едно такси го засече на следващата пресечка и той натисна клаксона. Шофьорът му показа среден пръст. Неш погледна нахалника и за момент си представи какво удовлетворение би изпитал, ако го пресече и го нашиба с антената на собствената му кола. Бързо прогони тази мисъл от главата си и се замисли за сина си. През следващите петнайсет минути можеше да се ядосва и да замисля планове как да избегне скандала, но в крайна сметка най-важното бе бъдещето на Рори. С Маги трябваше да отложат изглаждането на противоречията си за по-късно.