Винс Флин - В случай на опасност

На Томас Съркъл движението беше ужасно и за момент Неш се изкуши да мине по малките улички, но достатъчно често използваше този път и знаеше, че е рисковано. Когато наближаваше Дюпон Съркъл, телефонът му иззвъня. Беше Рап.

— Ало.

— Айрини каза, че си искал да говориш с мен.

— Да. Как мина изслушването?

— Доста добре. Ще ти разкажа по-късно. Какво става?

— Имам малък проблем. — Неш замълча за момент и внимателно обмисли какво да каже, защото можеха да го подслушват. — Онзи купон, който планирахме… и който отменихме. Казах на момчетата и всички са съгласни да не го правим. Само Крис беше против.

— Какъв му е проблемът?

— Каза, че е положил твърде много усилия и не може да се откаже така. Бил близо до нещо интересно.

— Значи още се подготвя, а? — небрежно попита Рап.

— Да, но има малък проблем. Вчера пихме кафе и той обеща да ми се обади снощи и тази сутрин.

— И?

— Още не се е обадил.

— Не е добре. Какво ще правим?

— Обадих се на Скот. Той се опитва да го открие.

След кратко мълчание Мич каза:

— Айрини каза, че си тръгнал по някаква семейна работа.

— Да.

— Кога ще свършиш?

— Ако всичко мине добре, ще се върна към един.

— Добре. Ако има нещо ново, обади ми се.

— Дадено.

— Когато дойдеш, може да отидем там.

— Там ли? — малко разтревожено попита Неш. Почуди се дали приятелят му има предвид джамията.

— Да. Тази работа не ми харесва. Крис няма навик да връзва тенекии. Щом не ти се е обадил, значи има проблем.

— Съгласен съм, но кого, по дяволите, ще повикаме да ни помогне?

— Никого. Затова ще отидем двамата. Връщай се веднага щом свършиш.

— Добре.

Неш изключи телефона.

Когато пресече Рок Крийк, движението намаля. Няколко минути по-късно излезе на Уисконсин Авеню и мина покрай Националната катедрала. Погледна часовника на таблото и изруга. Беше единайсет и петдесет и една. „Сидуел“ беше от онези институции, където всичко се прави с точност до минутата; не се знаеше какви вреди вече е нанесла жена му. Той остави минивана на малкия паркинг пред училището и изтича вътре. Знаеше къде се намира администрацията, но не и кабинетът на директора. Един ученик го упъти и след минута беше пред вратата. Отвътре се чуваха гласове, но не достатъчно силно, за да разбере какво казват.

Той почука и отвори.

— Извинявам се за закъснението.

Усмихна се престорено на жена си и се приближи до подреденото бюро на директорката. Подаде й ръка.

— Аз съм Майк Неш. Бащата на Рори.

Директорката, жена със сериозно лице и прошарена коса, стисна ръката му.

— Аз съм Пеги Барнъм Смит. Директорка на гимназия „Сидуел“. Моля, седнете.

Хладният й тон не убягна на Неш. Той взе стол и седна до жена си, която избягваше погледа му. Погледна Тод и Кристи де Граф, които познаваше съвсем бегло, и забеляза кърпичка в ръката на госпожа Де Граф. Очите и носът й бяха зачервени.

— Какво пропуснах? — попита Майк.

Барнъм Смит се приведе напред и постави ръцете си върху кожената преса за попиване на мастило. Наклони глава към него и обясни:

— Кристи току-що ни разказа за нараняванията на Дерек. Съпругата ви… — директорката кимна към Маги — … се надява, че ще намерим начин да избегнем изключването. Предложи да изтеглите сина си от отбора по лакрос и мисли, че сто часа общественополезен труд тук, в „Сидуел“, или в организация, посочена от семейство Де Граф, биха били справедливо наказание.

Неш се опита да преглътне гнева, който изпита към жена си, и се обърна към директорката:

— Това няма да стане.

— Нима предпочитате да го изключим?

— Не.

— Ще бъда честна с вас — каза Барнъм Смит. — Ръцете ми са вързани. Политиката на училището е нулева толерантност към насилието.

— А каква е политиката към учениците, които говорят мръсотии?

— Моля? — сепна се директорката.

— Някой от вас запита ли се защо дете като Рори, което никога преди не е създавало неприятности, изведнъж ще реши да пребие свой съученик?

— Какво намеквате? — попита Кристи де Граф, очевидно засегната.

— Всеки спор има две страни. Направихте ли си труда да попитате сина си дали не е предизвикал Рори да го удари?

— Да го предизвика! — възмутено повтори тя. — Лицето на сина ми е като от филм на ужасите. Не мога да повярвам, че водим този разговор. — Обърна се към мъжа си: — Казах ти да се обадим в полицията.

— Мисля, че идеята е чудесна — заяви Неш, като се облегна назад и кръстоса крака. — Сигурен съм, че ръководството на „Сидуел“ много ще се зарадва на рекламата, която ще получи като най-елитното училище във Вашингтон. Полицията ще вземе показания от двете момчета, а също от свидетелите, след което всичко ще отшуми, защото съдилищата за непълнолетни имат да вършат много по-важни неща от разследването на сбиване между две богаташки синчета само защото едното е казало на другото, че иска да шиба сестра му.