Винс Флин - В случай на опасност

Ефектът от думата бе като от бомба. Барнъм Смит се отдръпна назад, сякаш са й ударили плесница. Семейство Де Граф зинаха потресени. Маги просто наведе глава и я подпря на дланите си.

— Да — продължи Майк, — вашето ангелче разказало на Рори какви неща иска да прави с дъщеря ми Шанън… която, между другото, е на четиринайсет. Дерек казал, че била страшна мацка и искал да я шиба .

— Синът ми никога не би казал такова нещо — възмутено заяви Кристи де Граф.

— О… казал го е. Дори го повторил няколко пъти. Рори го предупредил да престане, защото иначе ще го удари. Явно Дерек не го е приел насериозно, защото решил да обижда жена ми. Казал, че Маги е МИЧКА, което е съкратено от „Майка, която искам да…“

Неш не искаше да прекалява с цинизмите, затова само размърда устни, без да каже думата.

Барнъм Смит изглеждаше силно възмутена. Обърна се към семейство Де Граф и попита:

— Говорихте ли с Дерек за това?

— Няма нужда да говоря с моя Дерек — заяви майката. — Той никога не би казал такива неща.

Директорката я изгледа, сякаш искаше да каже: „Да, бе, да.“ Натисна копчето на интеркома.

— Моля, предайте на Дерек де Граф и Рори Неш да се явят в кабинета ми.

Когато директорката вдигна пръста си от копчето, Кристи де Граф се обърна към съпруга си:

— Казах ти, че трябва да доведем адвоката си.

Миникомпютърът на Неш завибрира и той го извади от вътрешния джоб на сакото си. Имаше имейл от Арт Харис. Неш го отвори и прочете дребните букви: „Мисля, че намерих твоя човек. Обади ми се спешно.“

В стаята изведнъж стана много горещо. Той разхлаби вратовръзката си и се изправи.

— Много съжалявам. Трябва да тръгвам.

Маги го погледна и видя страха, изписан върху лицето на съпруга си.

— Какво има?

— Проблеми в работата. Ще ти се обадя, когато имам възможност.

Неш стисна успокоително рамото й и излезе. Още на стълбището позвъни на Харис:

— Арт, какво има?

От другата страна на линията се чу тежка въздишка.

— Тази нощ около четири часа пожарната е получила сигнал за горяща кола на изоставен парцел. Загасили огъня, отворили багажника и намерили труп. Според доклада на съдебния лекар това е твоят човек. Има само едно несъответствие.

— Какво? — попита Неш и в сърцето му се събуди слаба надежда.

— Три пръста на десния крак липсват. Според лекаря са били отрязани един по един и не от хирург. Каза също, че изглежда направено наскоро. Вероятно около часа на убийството, но ще знае със сигурност, след като свърши аутопсията.

— Мамка му!

— Какво искаш да направя?

— Забрави, че сме водили този разговор.

Неш затвори. Погледна училището, после — телефона си. Знаеше какво трябва да направи и се надяваше, че Рори ще го разбере. Качи се в колата и веднага набра номера на Рап. След шест позвънявания се включи гласовата поща. Той се подвоуми за момент; реши да се обади в кабинета на Кенеди. Вдигна секретарката й:

— Обажда се Майк Неш. Веднага трябва да разговарям с Рап. Спешно е.

Скована от срам, Лонсдейл се върна в кабинета си. Само които я познаваха добре, можеха да се досетят, че е на ръба на нервна криза. Все пак тя бе професионален политик — жена, която умее да изглежда щастлива дори след тримесечна предизборна кампания. Какво бе в сравнение с това двеминутната разходка от залата на комисията до кабинета й? Въпреки това на три пъти за малко да се развика — два пъти на малоумните служители от екипа й, които не разбираха нищо от разчитане на емоции, и веднъж на един сенатор, който бързаше да разбере какво е станало на закритото изслушване. Всеки път Лонсдейл заемаше поза като статуетката на спортния трофей „Хейсман“, с протегната напред ръка и разтворена длан, за да пропъди натрапниците.

Когато най-сетне се добра до кабинета си, тя влезе през частния вход и мина покрай шестимата старши членове на екипа й, които я познаваха достатъчно, за да знаят, че трябва да си държат устите затворени. С лека походка и изкуствена усмивка пресече малката приемна и влезе в личния си кабинет. Секунда след това тежката дървена врата се затръшна.

Всички погледи се насочиха към Уосън. Той плахо погледна масивната врата, през която току-що бе влязла началничката му. Знаеше, че го очаква. Ако някой друг посмееше да влезе през тази врата, можеше да се прости с главата си. Ралф Уосън даде знак всички да продължават работа, после много внимателно отвори вратата, промъкна се в стаята и затвори след себе си. Лонсдейл седеше на големия диван с вдигнати крака и цигара в уста. Уосън забеляза, че не е включила аспиратора, което беше друг лош знак.