Винс Флин - В името на честта

Като гледаше как дъртакът куцука по асфалтовата алея, Рап не можеше да не признае, че все още изпитва страх от него. Малцина бяха хората, които го караха да се чувства така. Спомняше си първия ден от обучението си, сякаш беше вчера. Той беше около двайсетте и си мислеше, че е в най-добрата възможна физическа форма след един почти идеален сезон като капитан на отбора по лакрос „Оринджмен“. Нямаше нищо по-унизително от това, да бъдеш надвит от пушещ цигара след цигара и наливащ се с бърбън шейсет и няколко годишен мъж, който беше само кожа и кости. Това се случи само на няколко метра от мястото, където стоеше сега. В голямата барака, върху стар, вонящ тепих за борба, на който Рап бе принуден да се търкаля всеки божи ден в продължение на четири месеца.

Когато си спомняше онези дни, Рап осъзнаваше, че Хърли през цялото време е владеел положението, но тогава имаше моменти, в които сериозно се съмняваше, че ще оцелее. Хърли, вечно с цигара в уста, го събуждаше всяка сутрин в четири. Ако Рап не станеше достатъчно бързо, старецът вдигаше тясната койка и го изсипваше на твърдия, прашен под на бараката. Беше му казал, че ще спи в обора, докато докаже, че е достоен да живее в къщата. Истинските проблеми започнаха, когато Рап се опита да го удари. През сегашните му очи този ход беше повече от глупав. Хърли беше много по-чевръст, отколкото изглеждаше. Рап замахна и в следващия момент се озова проснат на пода, с изкаран въздух, отворил уста като риба на сухо. Хърли застана над него и изсумтя презрително:

— Побойник, а? Идиот едно обичаше да се бие. Не издържа и една седмица, ама поне можеше да се бие!

Рап издържа първата седмица, макар че го ступваха по десетина пъти на ден. Наричаха го с всевъзможни обидни имена и поне веднъж на всеки час му заповядваха да се пръждосва. С възможно най-грубия език Хърли постоянно го убеждаваше, че само си губи времето. Рап беше гледал достатъчно филми, за да разбере какво става. Бе преминал през достатъчно треньорски обучения и знаеше, че така Хърли се опитва да прецени дали е попаднал на човек с подходящите качества. Да знаеш и да го преживееш обаче, бяха две съвсем различни неща. Рап не се беше отказвал от каквото и да било начинание никога през живота си и не смяташе да го направи сега, но Хърли и садистичните му похвати бяха сериозно изпитание.

Докато гледаше как жилавият стар шпионин куцука по алеята, подпирайки се на бастуна си, той не успя да сдържи усмивката си при мисълта как същият този дъртак го е пердашил по няколко пъти на ден.

— Какво е толкова смешно, малоумнико? — извика Хърли с гърлен глас, пресипнал от трите пакета цигари, които изпушваше дневно.

— Нищо — отвърна Рап и се ухили още по-широко.

— Глупости. На тоягата ми ли се смееш? — Вдигна бастуна и го размаха заплашително. — Искам да те видя как ще изглеждаш на моите години. Докторът каза, че първата седмица, след като им сменят бедрената става, повечето дъртаци се тъпчат с болкоуспокояващи. Аз не съм глътнал и едно хапче.

— Е, да, ако не броим бутилката уиски, която изгълтваш всеки ден.

Хърли спря и подозрително изгледа по-младия мъж.

— Да съсипеш живота ми ли се опитваш?

— Не — отвърна Рап и добави, като използва една от любимите фрази на Хърли, — просто отбелязвам реалността, Стан.

Старецът погледна бараката с мътните си очи и бръкна в джоба си. Разрови и след малко извади пакет „Кемъл“ без филтър.

— Да… човек трябва да гледа реалността в очите.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Рап, за да му даде още една възможност да се откаже. — Мога да се справя сам.

Хърли закри с длан върха на цигарата и щракна старата си запалка „Зипо“. Пламъчето лизна цигарата и след като смукна дълбоко и издиша облак дим, старецът отговори:

— Знам, че можеш. Но аз трябва да го направя.

Рап би предпочел да свърши работата сам, но знаеше, че няма как да разубеди Хърли.

— Тогава… да започваме. В девет трябва да съм обратно в Ленгли.

Голямата двойна врата на бараката беше затворена. Рап и Хърли използваха по-малката помощна вратичка в ъгъла. Вътре, в непосредствена близост до двойната порта, стояха средно голям трактор, две ATV-та и пикап „Форд F-150“. От другата страна имаше устройство, напомнящо голям сейф, но всъщност беше индустриална пещ, която Хърли използваше за необичайното си хоби, грънчарството, и за някои други цели.

Двамата мъже се приближиха до големия шкаф при отсрещната стена. Кафявото дърво бе надраскано и прашно, а няколко от старите месингови дръжки на чекмеджетата липсваха. Дори без всевъзможните винтчета, гайки, болтове и други джунджурии, с които беше пълен шкафът, изглеждаше така, сякаш тежеше един тон. Хърли се пресегна отзад, натисна едно копче и шкафът се завъртя, а зад него се откри бетонно стълбище. Рап мина първи и след като и Хърли влезе в коридорчето, натисна няколко бутона на електронната клавиатура на стената. Шкафът отново се върна на мястото си.